The Ides of March

Предстоящите президентски избори в САЩ, при които има далеч повече прозрачност (уж), отколкото преди предстоящите такива у нас (там поне кандидатите са ясни, а не както тук – партиите ежедневно увъртат и отлагат да съобщят кой ще е кандидат, а с това и постоянно разочароват в очакванията електората си), са един чудесен повод да представя на вниманието на уважаемия читател един изключително качествен и не знам защо толкова недооценен (едва 7.1 оценка в IMDB) от критиците филм.

The Ides of March на режисьора Джордж Клуни проследява политическата кариера на младия имиджмейкър Стивън, който се сблъсква с неподозирани задкулисни игри и заговори в хода на президентската кампания.

Според римския календар мартенските иди са денят в средата на месеците март, май, юли и октомври.
На 15 март 44 пр.н.е. заговорници убиват римския диктатор Гай Юлий Цезар, макар няколко дни преди това (според древногръцкия историк и среден платонист Плутарх) авгур Тит Вестриций Спурина да предупреждава Цезар с думите „Пази се от Мартенските иди!” („Cave Idus Martias“).

Днес този израз е синоним на предстоящо нещастие, а как ще се развият президентските избори и в САЩ, и у нас – предстои да разберем.
Дотогава може да се насладите на филма, приятно гледане.

Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Fechten

Върнах се. След 2 години и половина отсъствие отново сложих капитанската лента на ръката си – онази същата, с която продължавам да размахвам рапирата – и възнамерявам пак да предизвикам уважаемите читатели на мисловен дуел.
Върнах се навръх рождения ми ден и точно между две човешки трагедии. Поради тази причина и първият ми текст е с такова заглавие – борба. Защото за мен писането винаги е било битка, която съм се стремял да спечеля и съм я печелил – не веднъж и два пъти.
Върнах се, защото тук ми е мястото.

Писането, като начин на живот.
Няма да крия, че сега, когато пиша тези думи, се вълнувам много. Нали знаете чувството, когато се връщате някъде, където ви е било сигурно и приятно? Същото е и при мен, защото тук писах в продължение на няколко години и оставих цял един период от живота си. Накрая написаното бе откраднато и магията изчезна. Започнах да пиша в друг блог, който с течение на времето стана прекалено личен.

Това е втори опит да продължа напред (всъщност трети, ако трябва да се доверя на спомените). Това не е просто „върнах се”, а демонстрация на воля – да не спираш пред трудните моменти и да не се отказваш, когато техниката изгърми или хакерите ти изтрият всичко (както се и случи). Прилича на любовна връзка с всичките й раздели и събирания. А така е, защото тук бе създадена история и на тази история и е писано да бъде продължена и не може просто с лека ръка да махнех и да изпратиш всичко в кошчето с отпадъците, нито да полееш тлеещите въглени със студена вода – напротив, тази жар трябва отново да се превърне в огън. Задължително е.

А иначе ние сме си същите, само където пораснахме и, надявам се, помъдряхме – животът е такъв учител. Отново се стремим да бъдем различни и още по-креативни, но никога шаблонни. Свързваме думите в изречения, които да останат във времето и пространството и поради тази причина никога тук няма да прочетете „сложете щипка сол”, а ще се сблъскате с очарованието на аналитичната мисъл.

До скоро!

Ем чи толкова ли сме зле в БГ ефира, да го ева? (Или що е то хейтър?)

Не бях писал отдавна, което значи, че от доста време не съм бил лично фрапиран от нещо, което по някаква причина циркулира около мен. Е днес с фрапирах. Ама така се фрапирах, че ми подскочи всичко. От много време се опитвам да убедя хората, че съм пацифист, но явно малкият енергичен хейтър в мен живее и се храни с човешка глупост. От време на време така добре се назобва в простотия, че ми е невъзможно да го държа под повърхността и той изплува. Тази статия е следвствие на такъв вид изплуване.

Обикновено съм много прецизен в писанията си и винаги конкретизирам какво ме е подтикнално да пиша. Тук няма да направя изключение. Лично разтресен се почувствах от статията на Никита Стоянович от сайта Delo.bg (ето линк).

Прочетох статията много внимателно, защото си помислих, че това е статия, която до огромна степен би покрила моето мнение. Да, като типичен хейтър, аз руптая срещу всичко що е риалити, понеже ние хейтърите се много докачливи на тая тема.

Та зачетох аз статията и някъде около изречение номер 3 или 4 започнах да изпитвам едни доста силни спазми. Исках да спра да чета, защото знаех, че хейтърчето в мен ще се назоба здраво и ще трябва да пиша, а беше късно и никак не ми се занимаваше, но уви! За пореден път се сблъсках с типичната статия от типа “вижте ме колко съм важен и Ентелегентен, аз мога да мразя всичко, на което вие се кефите, понеже съм умен, а вие сте овце”. Никак не искам да влизам в конкретни детайли колко тъпа е тая статия, понеже писателя очевидно е слабоумен, но това което лично ме накара да пиша тези редове сега бяха първите няколко коментара под нея.

Започваме със следния:

Да казваш истината, при това абсолютно аргументирано, нито е хе?търство, нито черногледство!!!

Като държа да отбележа кой е подписал този изпълнен с гениалност и величие израз:

Zdravko Petrov · Хоноруван старши учител по музика на НГДЕК “Константин Кирил философ”

Значи той е “СТАРШИ УЧИТЕЛ ПО МУЗИКА”, разбираш ли! Което автоматично трябва да значи, че ние тука тъпите, няма нужда да се опитваме да разбираме каквото и да е, той го е казал и се е подписал, значи е БОГ! Ебаси мамата!

След това, няколко коментара по – надолу, имаме следното величие:

SUGLASEN SUM S VSI4KO.JALKA KARTINA E BG

Е това вече е друга бира! 4овека е сугласен! Зна4и всичко е ясно. И без това инсталирането на кирлица е супер сложен IT процес и писането на нея е за балъци.

Уфффф…… Наистина ми е трудно. Седя пред празния бял екран и се чудя какво да напиша. Не ме разбирайте погрешно, не съм фен на Криско, даже хич. Не се кефя адски много неща от БГ ефира ни. Но да си хейтър просто щото е модерно определено ме дразни в пъти повече! Очаквам сега да ме упрекнат, че Халваджян ми спонсорира блога, за да пиша тия неща, ама язък! Нейсе!

Най – важно разбира се за всяка подобаваща хейт статия е да завършва с дълбока и пословична мисъл:

В този ред на мисли посредствената свобода ми се струва по-притеснителна от принудителния интелект.

Уоу! Брат! Ти си невероятен! Ще заспивам и ще се будя с тази велика мисъл до края на живота си. Това, че я прочетох тотално промени самосъзнанието ми и ме направи по – умен и добър човек. От сега нататък ще имам нова и по – правилна мисия в живота. Благодаря ти! Ти баща, ти майка, велики блогъре! Не знам как щях да се справя без твоята дълновидност. Амин!

Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????

2013 в три абзаца

Уважаеми читателю, в края на 2013-та година сме – времето, в което започва едно трескаво бързане от магазин на магазин и тюхкане пред витрините какъв точно подарък да изберем за любимия човек.
В суматохата около празниците се налага да отделим и малко време за да направим равносметка на изминалата година – по-добра ли беше от миналата, какво успехи и неуспехи ни съпътстваха и какво постигнахме в личен план.

По традиция с настъпването на всяка нова година правя един текстови файл, в който записвам по значимите неща, случили се през изминалите месеци. Тази година обаче спрях да записвам някъде в началото на юни, защото по всичко личеше, че случващото се ще представлява един безкраен кръговрат, в който сноват безчет схеми – корупционни, за пране на пари, за конфликти на интереси, за офшорни фирми, за политическо кадруване, за подслушвания, за рекет и изнудване, за поръчения за убийства и прочее. Всичко това по много, и колкото повече, толкова по-долно и пошло.
Всъщност, то всичко си дойде с настъпването на 2013-та година: още не изпили чашите с пенливо шампанско, минути след като стрелките на часовниците стъпиха една върху друга на 12, в по-трезвите умове на някои хора се загнезди една неприятна мисъл, че годината не започва както трябва. И бяха прави – на сутринта медиите гръмнаха с новината, че кадрите, които бяха излъчени в новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев към народа, са от курорта Аспен в Колорадо, въпреки че някой от щаба на държавния глава нечестиво ги беше обявил за родните Родопи. Това трябваше да се изтълкува като лош знак, както се и оказа в последствие.
Зима, пролет, лято, есен и отново зима се редуваха еднакво скъпи и скандални. Лъснаха десетки закононарушения – за незаконно застроени площи върху Дюни и Иракли, за незаконно събирани такси за лични документи от МВР, за схеми с незаконна търговия на цигари от високопоставени държавни служители и т.н. В самото начало на годината се опитаха да застрелят лидера на ДПС Ахмед Доган, простреляха Златко Баретата пред Съдебната палата и отвлякоха детенцето на Брендо – все ключови имена, свързани с политика и/или мафия.
Като се замисли човек – нищо ново; всичко си вървеше по старо му един вид – цените на стоките растяха с темпа, с който растеше и цинизмът на повечето депутати, т.е. с умопомрачително висока скорост. Имаше обаче една разлика: през 2013-та година сменихме цели две правителства– това на Бойко Борисов и служебното на Марин Райков. Всичките тези две правителства бяха кое от кое по-съмнителни и в известен смисъл абсолютно ненужни. Но още по-съмнително е сегашното на Пламен Орешарски (не само заради назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Въпрос на време е и то да бъде свалено и то в най-кратък срок, защото народът не спира да протестира. Изобщо изминалата 2013-та година беше белязана от протестите. Самите протести, тази открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, не успяха да постигнат много, защото така и не съумяха да генерират идеи, зад които да застанат, както и да излъчат лидер, който да ги поведе към “новото” и “различното”.

В личен план годината за мен беше интересна и ползотворна. Най-сетне заживяхме под един покрив с моята любима. Освен това успях да прекарам цели два месеца на място, където, ако не всеки е мечтал да бъде, то поне всеки си е представял, че е бил поне за ден. Научих много, още повече видях, но най-вече – успях да бъда част от един изключително професионален екип. И не на последно място: върнах се към едно позабравено хоби – фотографията. Така за сетен път се убедих, че когато има жарава и лекият полъх е достатъчен за да пламне силен огън.
Светли празници и щастлива нова 2014-та година. Бъдете здрави и не забравяйте, че човек се учи, докато е жив.

Sunny Beach belongs to me

Ако Colin McFaull (вокал на легендарната Ой! банда Cock Sparrer – само припомням) беше на почивка това лято у нас, в добилия вече митичен статус Слънчев бряг, то при връщането си в Англия моментално би направил кавър на известната си песен “England belongs to me”. Със сигурност припевът щеше да звучи по този начин:

Sunny Beach belongs to me
A nation’s pride the dirty pubs on the Black Sea
No one can take away our memory
Oh Oh, Sunny Beach belongs to me

Преди няколко дни BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разкрива пиянските оргии на британците, отседлани на почивка в Слънчев бряг. Филмът предизвика див интерес и на Острова, и в България. И докато там се възмущаваха не толкова за това как техните сънародници обливат полуголите си тела по дискотеките с алкохол до ранни зори и после се търкалят пияни по леглата в хотелските си стаи, а за това, че липсата на контрол над такова поведение е не само допустимо, но и дори не се санкционира. У нас филмът се изтълкува с нескрита патетика – ето, самите британци се заснеха как участват в дивашки си оргии, пък на нас ни направиха реклама на курорта. В действителност лентата на Стейси Дули удря особено силно върху имиджа ни и прави най-лошата реклама за туристическата ни индустрия.
Както написах по-горе – Слънчев бряг е митологизирано място. Ако си там на летен лагер от училището, много е вероятно да получиш първата си свирка или първия секс в живота точно на плажа. Там ще си направиш първата татуировка или пиърсинг; там ще се напиеш до безсъзнание, ще повръщаш, ще ти е лошо цял ден, а вечерта пак ще се напиеш. Там ще удариш и първата си линия кокаин, който по-всяка вероятност ще е амфетамин, защото сто на сто ще те излъжат. В края на почивката няма да ти се иска да си тръгваш и със сигурност ще пожелаеш следващата година пак да си там. Няма как да не ти хареса – това е автономна област, курорт сред курортите, където моралът е сведен до минимум, задръжките са по земята, а алкохолът се лее като река, която умива устите и телата на летовниците. Неписано правило е, че на Слънчев бряг ходят само гъзарите, а в другите курорти – аутсайдерите, които не разбират „от живот”. Редом с безпаметните нощи и горещите дни, можеш да изкараш и някой лев – работа бол. Само че за малко пари, никакви осигуровки и дълги, почти 24 часови смени.
Преди две години работех в една печатна медия. Беше лято и много мои познати заминаха към Слънчев бряг – кой да летува, кой да работи. Тогава точно съвместна проверка на НАП и Инспекцията по Труда удариха повечето заведения, защото укривали оборота, а работниците карали денонощни работни смени. Дори затвориха и две новопостроени крила на хотели. За случая написах набързо няколко реда, тъй като за мен беше безсмислено да се впускам в анализи – споделях мнението на моя приятелка, че нещата там са такива и никога не биха се променили. Оказа се права – днес нещата са същите, че и по-зле.

Филмът на Стейси Дули черни не толкова самите пияни британци, колкото нашето институционално бездействие. Да сме честни – британците не са виновни, че никой не им забранява да участват в оргии, да чупят бутилки по улиците, да крещят пияни нощем, да употребяват леки наркотици. Липсата на забрана е право на свобода. Ако бяхме в Англия – грозеше ги глоба и арест. Така щеше да бъде и в Испания, Швейцария, Франция или където и да си помислиш в Европа, но извън Балканите. Но тук сме в България и това сега звучи не като туристическа реклама, а като санкция. Това е удар не само по туристическия имидж на страната ни, а изобщо по цялата ни страна. През 2011-та имаше кой да глобява (естествено не всички), днес нещата са в застой. Кризата кара собственици на хотели, дискотеки и кръчми да измислят нови вратички за заобикаляне на законите, а когато това не е възможно – бутането на рушвети влиза в сила. Не че и тогава не е било така, но поне не е било в такъв размер. Днес желанието за печелене на пари кара работодателите да рискуват и да прекрачват границите на морала, като осигуряват на клиента всичко в името на незабравимото преживяване. И докато за летуващите всичко е просто една авантюра, за хората отстрани това не е точно така, тъй като на карта са заложени история, име, бъдеще.

По-младите читатели едва ли помнят култовото списание „Егоист”, но в един негов брой ( бр. 24, април 1999) Мартин Карбовски беше написал блестяща статия, която наподобяваше вивисекция на имиджът ни пред света. И понеже съм сигурен, че този брой на списанието липсва в домашната ви библиотека – потърсете статията в интернет, има я под заглавие „Вулгария – имиджът ни пред света”. Там ще прочетете какви глупости правим ние българите, когато излезем извън пределите на страната си и какво мислят за нас чужденците, когато дойдат да летуват в България.
За този наш имидж пред света преди много, много години беше писал и Светослав Минков в разказа си „Гост от Запад” – прочетете го и него, поучителен е.