Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????