Легенда за мартеницата

babamarta5

Една легенда разказва, че когато Баян и Хуба получили вест от брат си Аспарух, че е намерил свобода за народа си, те тръгнали да преминат от десния бряг на река Дунав. Тъй като не могли да намерят брод за да минат, Хуба вързала нишка бял конец за крака на един сокол, подала края на нишката на брат си и рекла:
Брат’ Баяне, там е бродът. Води ни!
В същият момент просъскала хазарска стрела и улучила Баян. Докато конецът се размотавал, кръвта на Баян го обагрила.
На десния бряг, когато соколът кацнал при Аспарух с аления конец, той рекъл високо:
Братя, моят баща Кубрат ни остави една заръка: да не се делим и разделяме – и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв! С братска кръв.
След което вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред воините си. На всеки един връзвал парченце от бяло-алената нишка.

Така се е родил един от най-хубавите български празници – празникът за мартеницата.
За това ние българите на първия ден от пролетния месец Март, се закичваме с бяло-ален конец.
Та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи.
Да сме българи.

                                 (по книгата „Легенда за мартеницата”, Васил Станилов)