Свърши ли преходът ?

Превратът !
22 години по-късно …

Нямам ряЗък спомен за 10 ноември 1989 година. Бях 7 годишен и суматохата около мен не ми е правила голямо впечатление. Даже си спомням, че и за малкото време, което хванах от комуниЗма като ученик, не ходех със задължителните тогавашни ученически униформи. Сестра ми беше на последния етаж в училище, т.е. голяма и можеш да перкам където си поискам в сградата.

Спомням си само кожената футболна топка на Влади от съседния вход, която баща му беше донесъл за подарък от Сингапур, и че тогава много ми се ядяха банани и портокали, обаче тия неща ставаха само и единствено на Нова Година. ЧреЗ записване. Представяте ли си!? Отива майка ти в кварталния гастроном преЗ лятото и там продавачката, досущ като богиня, която раЗполага със съдбите на хорицата, пита: “Имената другарко?”. Срещу името си ти получаваш бележка с дата, на която пише кога да дойдеш преЗ зимата за да заплатиш един килограм банани. Така си беше – един килограм, не повече. Партията наистина беше щедра …
Народът се придвижваше от селото към града. Хората трябваше да живeят някъде – на всички са даваха едни и същи панелени артаменти.
Навсякъде обЗавеждането беше еднакво – едни и същи легла, гардероби, секции, шкафове. Където и да идеш на гости се чувстваш като у дома си.
Имаше наистина адско много богати хора и тогава. Лошото беше, че времето не им поЗволяваше да си купят яхта (примерно). Времената трябваше да се сменят.

И до ден днешен питам и раЗпитвам така ли наистина е било и преди тия 7 години, от които хванах комунистиеското време. Така е било раЗправят големите, а все още не мога да повярвам, че тия неща са се случвали.

Вечереният час, забраната за дългите коси и тесните дънки, задължаването да работиш след 18 годишен, забраната да слушаш Бийтълс и Цепелин, забраната да мислиш за всичко американско, агентурата, доносниците, политическите престъпници, ценЗурата, побоя в управленията и още куп комунистически НИКОМУ НЕНУЖНИ неща… И най-големият абсурд, за който съм чувал преЗ живота си – ергенският данък. Плащаш ергенски данък, защото не си женен и нямаш дете.

Сега четете много внимателно: ако ти и съпругата ви имате едно дете, но то почине (да не дава Господ!) – пак плащате ергенски данък, защото отново нямате дете !

Не ми вярвате!? Попитайте всеки въЗрастен – знаете, че никога не лъжа за тия неща… Комунистите никога не регистрират мъката на хората. Единственото, което ги интересува е постъпленията в хаЗната.

Моят слоган: КОМУНИЗМЪТ ТРЯБВА ДА УМРЕ !

 

По пресни сами спомените за посткомунистическа България.
Годините на прехода не дойдоха иЗведнъж. Хората, колкото и да се радваха, че Системата си е заминала, толкова се и страхуваха да кажат думите педал, курва или нещастна плюнка (примерно), защото не се знаеше дали агентите на ДС вече са отживелица. В самата зора на демокрацията свободата на словото все още не бе дошла за всеки. Всъщност тя бе там, но някак си не можеше умело да се консумира.

С течение на времето много неща си заминаха или тихо отшумяха и залиняха.

Заминаха си дъвките „Идеал”, пастата за зъби „Поморин”, олимпиадките, дойче марката, аудиокасетите, видеокасетите, бригадите и трудовите полета. Тия и още куп неща останаха в историята. Изместха ги съвсем нови продукти – internet, e-m@il, DVD, торентите, мултивитамините, австрийските антибиотици (от които колкото и да иЗгълташ ефект няма).

Единствените неща, които не се промениха са комунистическите идеи. Техните привърженици просто смениха партията. От БКП-ри станаха СДС-ри. Впоследствие НДСВ-ри и ГЕРБ-аджии. Времената се менят, написал един велик човек.

Сега, като се връщам в онова време, посткомунистическото, и леко ме натъжава.

ИзчеЗнаха игрите на стрели, на фунийки, на стражари и апаши. Жуменката не я играе вече нито едно дете. Попихме всички лоши неща от демокрацията. Децата днес не спортуват, а стоят пред компютъра по 14 часа на ден. ПреЗ останалите 8 практикуват интернационален курвалък. А по 2 спят. Изобщо малко спят тия деца хора…

Яд ме е, че сега нямаме стил. На времето си купувахме касети от Унисон. Като си купиш касета от Унисон идеше да е оргинална. Тия, които нямаха пари за оргинални касети земаха от нас и преЗаписваха. ПреЗаписването ставаше на двукасетъчен касетофон Хитачи купен с валута от Кореком.

Кой от днешните младежи може да ми каже нещо за Кореком? За шоколадовите яйца, за Пинко роЗовата пантера?

Никой !

Днешните младежи иЗживяват грешната демокрация.

А ние имахме стил, пак повтарям.

Но приЗнавам, че сега ми е далеч по-добре.

Мога да дърпам муЗика от интернет съвсем беЗплатно. Мога да свалям порно съвсем беЗплатно. Мога да си купя наркотици от интернет или да си поръчам пица от там. “Кока Кола” беше забранена дума тогава, табу. Сега и “пичка ти лелина” е раЗрешена (стига да имаш пари).

Мога да ходя с дълга коса, да стоя до колкото си поискам нощем, да пия бира по улиците и да каЗвам и пиша каквото си поискам. Ама наистина каквото и колкото си поискам!

Фрийдъм ъф спийч!

Никой не може да ми забрани каквото и да било. За недоволните и обидените има съд – моля подайте жалба срещу мен.

Това е моят личен 10-ти ноември!

Времето наистина ми харесва и ще продължавам да се забавлявам.

“Пианистът”

HolYPiansit1

“Пианистът” на Роман Полански е филм по действителен случай. РаЗкаЗва се за полския пианист Владислав Шпилман, който става свитедел на съЗдаването на еврейското гето във Варшава и депортирането на на семейството си.

Филмът определено не е никаква еврейска пропаганда, а в действителност ни покаЗва едно оцеляване – свръхчовешката борба за живот на Владислав Шпилман, който е принуден да се крие в останките от раЗрушеното гето.

С тоЗи филм, Роман Полански е целил да ни покажа целия абсурд на войната, както и мъката и надеждата на цяла една епоха.

Абсурдът иде от желанието на един луд диктатор да отнеме естественото право на всяко едно човешко същество за живот. Селектирането на хората на човеци и подчовеци, на бели и черни, на арийци и чифути, и унищожаването на всички хора, които не са немци е нечовешко деяние.

Дискриминацията на определени личности, на групи хора, на цяла нация, политическото преследване, опоЗоряването, унижаването, налисието подстрекаването към вражда и омраЗа, раЗпространението на опорочаващи сведения и нанасяне на вреди според цвета на кожата, етническата, религиоЗната или националната принадлежност не е расиЗъм от страна на Хитлер. РасиЗъм не е достатъчно силна дума, за да се определи неговата доктрина и идеология, че човешките раси са неравноправни. Това деяние надхвърля всякаква човешка логика и представа за унищожаване на човек.

КаЗват, че това е най-добрият филм правен някога за войната. И, че това е най-добрият филм на Роман Полански.

Аз бих добавил и, че това е най-добрата роля на Ейдриън Броди (поради което е награден с Оскар, раЗбира се). Една уникална игра на преплитане на човешки добродетели, на несломимата вечна жажда за живот, за личната мъка, за прошката и за оцеляването.

„Пианистът” е един шедьовър, който не би трябвало да бъде пропуснат да се гледа от никого.

Лошото момче

В периода на криЗа, беЗпокойство, стрес и куп още тревоги и вредни емоции, хубаво е човек да намира отдушник в нещо. За това ще споделя с вас един раЗкаЗ на един представител на обичната ми до смърт руска литература – Антон Павлович Чехов. РаЗкаЗ, който винаги ме е карал да се смея истински и да гледам положително на нещата около мен, да ме зарежда с енергия и да се опитвам да бъда поне малко по-добър човек и приятел.

„Лошото момче”

Иван Иванович Лапкин, младеж с приятна външност, и Анна Семьоновна Замблицка, девойка с вирнато носле, се спуснаха надолу по стръмния бряг и седнаха на една пейка. Пейката беше до самата река сред гъстия върбалак. Чудно местенце! Седнеш ли тук, вече си скрит от целия свят – виждат те само рибите и водните паяци, които се плъзгат светкавично по повърхността на водата. Младите хора носеха въдици, мрежи, бурканчета с червеи и разни други риболовни принадлежности. Щом седнаха на пейката, те веднага се заловиха да ловят риба.

–         Радвам се, че най-сетне сме сами – започна Лапкин и се озърна наоколо. – Имам да ви казвам много неща, Анна Семьоновна… Много, много… Когато ви видях за пръв път… При вас кълве… Разбрах защо живея, разбрах кой е кумирът ми, на кого трябва да посветя целия си честен, трудов живот… Май една риба кълве… Когато ви видях, аз обикнах за пръв път, обикнах страстно! Не бързайте да теглите… нека клъвне по-добре… Кажете ми, скъпа, за бога, мога ли да разчитам – не на взаимност, не! Аз не съм достоен за това, аз дори не смея да си помисля за такова нещо. Мога ли да разчитам на… Теглете!

Анна Семьоновна вдигна нагоре пръчката на въдицата, дръпна и извика. Във въздуха блясна сребристозелена рибка.

–         Господи, костур! Ах, ах… По-бързо! Откачи се.

Костурът се откачи от въдицата, заподскача по тревата към родната стихия и… бух във водата!

Гонейки рибата, Лапкин някак случайно вместо нея улови ръката на Анна Семьоновна, случайно я притисна до устните си… Тя се дръпна, но беше вече късно: устните им случайно сами се сляха в целувка. Това стана някак случайно. След целувката последва друга, сетне клетви, уверения… Щастливи мигове. Впрочем в тоя земен живот няма нищо абсолютно щастливо. Щастието обикновено носи в себе си отрова или пък се отравя отвън. Така стана и сега. Когато младите хора се целуваха, неочаквано се чу смях. Те погледнаха към реката и изтръпнаха: във водата стоеше голо до кръста момче. Това беше Коля, ученик от гимназията, брат на Анна Семьоновна. Той стоеше във водата, гледаше младите хора и ехидно се усмихваше.

–         А-а-а… целувате се? – каза той. – Добре! Ще ви обадя на майка.

–         Вярвам, че вие, като честен човек… – замрънка Лапкин и се изчерви. – Да се подслушва е подло, а да се доносничи е долно, гнусно и отвратително… Смятам, че вие, като честен и благороден човек…

–         Дайте ми една рубла и няма да ви обадя! – каза благородния човек. – Иначе ще ви обадя.

Лапкин извади от джоба си една рубла и я подаде на Коля. Той сви рублата в мократа си ръка, свирна и заплува. И младите хора повече не се целунаха.

На другия ден Лапкин донесе на Коля от града бои за рисуване и топка, а сестра му му подари всичките си кутийки от разни хапчета. Сетне трябваше да му се подарят и копчета за ръкавели с куча муцунка. На лошото момче всичко това, изглежда, много му харесваше и за да получи още повече, започна да ги следи. Накъдето тръгнат Лапкин и Анна Семьоновна, натам и то. Нито за миг не ги оставяше сами.

Цял юни Коля не остави на мира горките влюбени, заплашваше, че ще ги наклевети, следеше ги и искаше подаръци; но все не му стигаха и накрая започна да намеква за джобен часовник. Какво да се прави? Трябваше да му обещаят часовник.

По време на един обед, когато поднасяха вафли, той изведнъц прихна да се смее, намигна с едно око и попита Лапкин:

–         Да ви обадя ли? А?

Лапкин страшно се изчерви и взе да дъвче салфетката вместо вафлата. Анна Семьоновна скочи от масата и изтича в другата стая.

В това положение младите влюбени останаха до края на август, до деня, в който Лапкин най-сетне направи предложение на Анна Семьоновна. О, какъв щастлив ден беше! След като поприказва с родителите на момичето и получи съгласието им, Лапкин най-напред хукна към градината, за да намери Коля. Като го видя, той едва не се разплака от радост и улови лошото момче за ухто. Дотича и Анна Семьоновна, която също търсеше Коля, и го хвана за другото ухо. Човек трябваше да види наслаждението на, което беше изписано на лицата на влюбените, когато Коля плачеше и ги молеше:

– Мили мои, приятели, няма повече! Ох, ох, простете ми!

По-късно и двамата признаваха, че през цялото време, докато били влюбени един в друг, нито веднъж не били изпитвали такова щастие, такова опияняващо блаженство, както когато дърпали ушите на лошото момче.

Това е.

Надявам се наистина да съм накарал поне някого да се усмихне истински.

Какво друго? А, да!

Надявам се също така, в тоя менструален цикъл, който е обхванал цяла България, да нямате големи тревоги, да сте добре, да сте здрави (вие и блиЗките ви), да нямате заеми, да не се спирате пред дребни проблеми по пътя към щастието и целите си, и да се радвате на живота.

А също така и да подбирате добре кръга от хора около себе си, защото както и да си ги подбрал, не е за вярване колко тъпотия може да се смести в един единствен човек.

Успех `-))

“Живи”

“Живи” е филм за една от най-коментираните и невероятни истории за силата на човешкия дух.

Alive92poster

За да иЗгледаш лентата от началото до края трябва смелост. Смелост, за да можеш да иЗтърпиш всичко това, което виждаш на екрана. Смелост и адски много раЗбираемост. Защото във филма има неща, които човешкият ум не може да раЗбере. Или не иска да раЗбере. Неща, които не можеш да проумееш, неща против всякаква логика, неща гадни и отвратителни, но неща, които вършиш само и само за да оцелееш.

На 13 октомври, петък (!), 1972 , самолет превоЗващ южноамерикански отбор по ръгби до Чили се раЗбива на 3700 метра височина в Андите. Част от пътниците загиват на място, а на живите не им останало нищо друго освен да чакат помощ. Поне до момента, в който чуват по примитивното радио, че иЗдирването е прекратено.

На оцелелите им се наложило да останат сред Андите цели 10 седмици. Да се борят със студа, жаждата и глада. Кулминацията във филма е, когато един от оцелелите иЗрича думите “Ти ще идеш ли да отрежеш парче месо от мъртвия ти приятел?!”

Това е! От тоя момент насетне нещата придобиват такъв характер, че колкото и да осмисляш случилото се ти е адски трудно да повярваш. Но така е било в действителност – 29 загинали и 16 оцелели …

“Живи” е филм за триумфа на човешкия дух, които е толкова невероятен, колкото и истински. Филм, в който раЗбираш какво точно оЗначава инстинкта за оцеляване. И филм, който ти дава ясна представа на думата “надежда”.

Така е било винаги – жаждата за живот не приЗнава граници!

Аха ТОЧКА БеГе, к0пале !

ПреЗ последните няколко месеци са ме навивали само за някакви глупости свърЗани с раЗни социални програми.

Изпървом беше скайп. Упорствах, инатих се, дърпах се, но накрая склоних да си направя такова чудо само и само зарад мои приятели в чужбина.

Току склонил да си регистрирам потребител в скайп и се започна с МааСпейс атаката (ФАК!). “Ма модерно е!”, “Яко е!”, “Там можеш да намериш много приятели… (?!)” бяха сред най-честите иЗречения, които чувах. Е да, но аЗ много държа да не ме знаят и мраЗя такъв вид фалшива покаЗност. И така до ден днешен нямам МааСпейс, с което адски много се гордея. Премного!

Фейсбук, човек. “Т’ва даже е по-яко и от МааСпейса. Всички са там!” Заклевам се, че повечето млади хора наистина НЕ ЗНАЯТ какво искат и какво правят. Заклевам се и сега.

А тия дни се опитаха да ме офертират да си направя профил в Аха ТОЧКА БеГе. В началото се отнесох доста скептично на предложението, но сетне раЗмислих; току виж съм попаднал на сродна душа, т.е. мръсница, която да сподели моя ад (обраЗно каЗано).

Така! Започнах да попълвам данните и стигнах до въпроса “Какво търсите?”

Брех! Замислих се за момент и написах:

Търся момиче жена, която да е или висока колкото мен (176 см), или по-висока от мен. Да НЕ бъде със сини очи и руси коси, да е пълна противоположност на куклите от “Пайнер”, да е толкова истински красива и с такъв нежен и латентен сексапил, че когато човек я погледне да чувствува тъпа болка в областа на гърдите, т.е. да ти спира дъха чак. Да те боли от мъка, че такова нещо на теб няма да ти се случи никога!

Освен това да е нормално слаба, нали. Перфектна да е! Ма и да не си мисли за половите органи на всички мои приятели. Да не мисли за иЗневери. Да е честна и искрена. Да не лъже (много). Да и вярвам, когато ми каже “Обичам те!”. Искам да и вярвам.

Искам и да пие, да пуши, да полЗува леки наркотици. Да е щура, дива и да е просто ТЯ. Да носи кецове, а не ботуши (Господи, мраЗя жокей модата!). Да не ми се цупи, когато се обади в 10 сутринта и пита “Какво правиш?”, а аЗ и река “Пия бира”. И не само да се цупи, ми да дойде и тя да пием бира.

И никога, ама никога да не каЗва “Боли ме главата…”

… Върнах се в началото. Прочетох написаното и в тоя момент осъЗнах каква голяма глупост съм написал. Та такава жена НЕ съществува освен в моите мечти …

За това натиснах “X” и Аха ТОЧКА БеГе остана в историята за мен.

Еверест

Филмът “Еверест” разказва за една от най-големите трагедии сполетели някога експедиции до най-високия връх на света.

ЕВЕРЕСТ !

everest-closeup

8848 метра надморска височина!

Алпинисти разказват, че там си на границата, която разделя хората от боговете.

За да се качиш там горе трябва свръхчовешко усилие. Свръхчовешкото усилие е е, когато мозъкът ти не го побира и няма логика такова нещо да съществува.

Няма логика, защото в “Мъртвата зона” ( това са последните 915 метра до върха, където кислорода е толкова разреден, че представлява 1/3 от кислорода на надморското равнище) човек няма как да просъществува дори няколко минути.

Няма логика, защото тия 915 метра се катерят за около 10-14 часа.

И най-сетне няма логика, защото просто си решил, че трябва да се изкачиш на Еверест.

Всичко това е извън рамките на разумното.

При все това статистиката говори, че до 2007 година са направени 3679 изкачвания от 2463 човека!

Поклон!

Казват също, че Хималаите е най-опасната планина на света. Тя мразела агресивните и самонадеяни хора. Носи се легенда, че тия, които не уважават планината истински – загиват сред недрата й. За сега тяхната бройка е 210 души. За тях има издигнат монумент в Периче. Нарича се “Мемориалът на загиналите на Еверест”. Сред тях личат имената и на Христо Проданов, Христо Христов и Мариана Масларова.

За тях също поклон, както и за останалите намерили смъртта си под върха.