Тия дни общините на по-големите градове в България поеха инициатива по настаняване на беЗдомници в социалните заведения в градовете. Тръгнало като жест на добра воля, тая инициатива определено се превръща в традиция. Явно не само по Коледа стават чудеса. Едно голямо БРАВО за общинарите.
Браво, защото да си беЗдомник е една от най-кофти работите, които могат да ти се случат в нашата страна. Още по-кофти е да си беЗдомник при – 10 градуса на вън. Да няма къде да отидеш, да се чудиш как и от къде да намериш ядене, да си чужд в своята страна.
Бездомниците са най-чуждите хора на света …Тяхната мъка не може да се регистрира от нормален човек, защото няма нещо, което да съответства на нея. Това е другата мъка – нечовешката. За да се доближиш поне малко до нея трябва или да поговориш с беЗдомник, или само да видиш сълЗите в очите му. БеЗдомниците плачат повече, когато се почувстват щастливи. Те няма да ти благодарят ако ги нахраниш или стоплиш. ПриЗнание за добротата ви са само потеклите по страните сълЗи. В такива моменти наистина е иЗлишен всякакъв вид раЗговор.
Да си беЗдомник не е предварително дадена характеристика. Тя е придобита такава. Но от друга страна никой не иЗбира сам да стане такъв. Такова нещастие никому не е потребно. Дори е иЗлишно. Но колкото и да им е тежко, те все пак имат своите мечти. Мечтите на мечтателя никога не умират, а и никой не бива да бъде лишаван от тях. Мечтите са повече от надеждата. И все пак живеят преживяват в злата реалност. Те знаят обаче що за стока са нормалните хора и не са иЗгубили вяра в доброто. Доброто, което го има в раЗлични количества, а като качество несъмнено е добро. Доброто е другото име на качеството. Понякога е малко, друг път – повече. Понякога можем да му се радваме, най-често – не.
Доброто за беЗдомниците е една чаша топъл чай, който да стопли премръЗналите им души. Или една цигара, с която да стоплят болните си дробове. А те им трябват за да могат да дишат и чреЗ дъха си да се топлят един друг. Те са до иЗстъпление тъжни хора. И винаги мълчат. Винаги. Защото когато достигне крайния си предел, мъката е беЗгласна, а ужасът – ням …