Сънят на М.

Тук, на това праЗно поле, трябваше да има снимката на един българин. Ще го наричам М… Обаче снимка няма. Нито пък име. А няма, защото преди иЗвестно време М. забрани с иЗявление до всички печатни и електронни медии в България да полЗуват както лика, така и името му беЗ неговото собствено раЗрешение. Щото така не се проявавало уважение към неговата персона.

Вие много добре се досещате за кого аджеба иде реч, но аЗ още тук, в самото начало, искам да ви кажа на вас, уважаемите читатели, че нямам никакто намерение да критикувам качествата на М. като футболист, дори напротив – харесвам харесвах играта му. Тоя текст да не се приема като санкция с/у футболиста М. Аз просто критикувам човека М. и неговия характер.

Да бъдеш харесван и уважаван в работата си и да забраниш на журналистите да публикуват снимките ти и името ти това за мен е суета. И то толкова голяма суета, че по нагоре няма … И жалко. Как иЗведнъж се променя човек. Или по право – как парите променят един човек. Как се самозабравя един човек. От къде е тръгнал и до къде е стигнал благодарение на кого. Тия и още куп въпроси са ме тревожили винаги и някак си нямам логично обяснение на тях. В момента правя асоциация единствено с Алековият текст „Пази Боже сляпо да прогледа”.

Подобни фриволни постъпки направиха и други българи в раЗлични периоди във времето. Един Стойчков. Христо. Камата. Той! Най-добрият. Тоя Христо, който обиди българските журналисти в прав текст и дори има наглостта да каже, че България нищо не му е дала. КаЗа го, но едва след като бе станал европейски клубен шампион с неговата обична до смърт Барса, след като стана голмайстор на световно първенство по футбол и вЗе Златната Топка за най-добър играч на Европа. Тоя Христо си поЗволи да нарече журналистите „простаци”, едва след като стана фурболна икона.

Един Любо Пенев, който отсече „който ме харесва – харесва, който не – да духа супата”. Много на място каЗано. Когато и в момента си чужденеца с най-много голове в испанската примиера дивиЗион, тогава можеш да кажеш на хората около теб „духайте супата!” Единствено тогава. Но да нямаш нищо зад гърба си и да си поЗволяваш подобни волности и каприЗи – това вече не е дори суета. Това е срамно. Срамно за теб, за блиЗките ти и за България.

А напоследък дори играта на М. не върви. Може би защото заслепен от слава той спи. И докато другите играят играта, М. продължава да спи. За това и не играе ИГРАТА. Комай зарад това днес М. се откаЗа от националния отбор по футбол на България. Сигурно му е писнало да го критикуват. Кой крив и кой прав обаче все още е трудно да се прецени. Поне докато М. се събуди и даде логично обяснение за постъпката си, с която обиди хиляди футболни запалянковци в България.

Употребата на дефлорацията

Винаги съм вярвал в съществуването на варварските ритуали. Българските такива. Един подобен е свърЗан с пиенето на благата ракия. Знаете: докато сватбарите се надлъгват пияни по масите, младоженците трябва да иЗконсумират брака си върху бяла риЗа. Булката трябва да иЗлеЗе честна, риЗата окървавена, а ракията – блага. Това се нарича дефлорация. Всъщност нарича се дивашка дефлорация. Ритуалите нямат въЗраст – пиенето на благата ракия е запаЗено и до днес в раЗлични селца на България. Защото това е български ритуал. Варварски такъв.

Представете си младоженците: уплашени, нераЗбиращи, смутени, притихнали от срам, навели глави от срам, потънали вдън земя от срам. Чист срам, девствен срам. Срам и страх. Страх от болка и кръв. Страх от раЗкъсан химен. Страх от бялата риЗа под тялото на недоумяващата булка, защо по дяволите точно по тоя начин трябва да стане превръщането й в жена. Тая риЗа, на която предстои да бъде окървавена иЗобщо не е символ на честност и непорочност. Господи, не! Тя е символ на нашия живот – българския, варварския. Няма раЗделение на мъката.

Докато младоженците иЗпитват неудобство и болка, родители и гости продължават да пият. Пият и чакат за още. За благата ракия. Болка и сладост; сладка болка… Оксиморон ли ?! Оксиморон ама друг път! Простащина в най-чист вид. Ето това представлява дефлорираната бутилка с благата ракия и раЗкъсаният химен на булката. Нищо повече.

Пиша тия редове с болеЗненото усещане, че тия неща продължават да се случват. А усещането е болеЗнено, защото понякога се случва риЗата да не се окървави и благата ракия да не се иЗпие. Това е, когато булката иЗлеЗе нечестна, т.е. дефлорирана, т.е. забременена от друг. Това срамът е преголем и на горкото момиче не му остава нищо друго освен да пометне тайно. Често тая процедура завършва с болеЗнена смърт. Може би греша, но една бутилка с подсладена ракия не струва един човешки живот. А когато това се случи ние не вече не регистрираме срам, а варварщина.

Отвратително е! Отвратително е, защото диваците нямат гордост и срам и всичко това се обеЗсмисля някак си … Колко тъжно е дефлорацията да не бъде употребена правилно.