Лъжата – комунизмът, демокрацията и другите

Има такава книга: „Лъжата – Жан, Иван и другите”. Тя е на бившият дългогодишен главен редактор на вестник „Труд” Тошо Тошев. Наскоро я препрочитах отново в търсене на някои отговори на въпроси, които винаги са ме тормозели:  отиде ли си комунизмът от България или просто смениха името му; кога е било по-лошо – сега или тогава; има ли истинска демокрация у нас или политиката ни е придобила извратена капиталистично-тоталитарна-мутренска форма?
Докато се чудех коя точно е истината, днес шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев обяви, че токът скача от 1-ви юли не с обещаните 10%, а с цели 13%. В тоя ред на мисли се запитах нещо: ако за всяко неспазено обещание от страна на управленците в последните три правителства на България падаше глава, дали сега щеше да имаме политици? Сигурен съм, че нямаше да имаме.
Отплеснах се.
Та, мисълта ми беше за „Лъжата – Жан, Иван и другите”. В една от главите, Тошо Тошев е споменал студентските протести от 14 декември 1989-та година, когато хиляди студенти (и не само те!) се заклеха, че няма да прекратят протестите си, ако не получат исканията си, които са за нови политически решения и автономия на ВУЗ.
Сега се питам дали в родината ни останаха последователи на тези студенти и изобщо има ли смелост днешната младеж да организира такъв протест с такива искания? Причини има и то не малко за такова нещо, но има ли ги хората, има ли ги ентусиастите, има ли ги ония, които не искат да са бели роби в собствената си държава…
А и какво ли щеше да стане, ако всички българи се обединим и не си платим сметките за ток само за един месец дори, и с това се започне една поредица от протести срещу безобразията в България и геноцида, които се упражнява над българския народ? online slots

2+2=5

Напоследък дългият текст ми убягва, и то не защото ми липсват идеи. За простотията около която и в която живеем, винаги има какво да се каже. Дори мисля, че мога да пиша поне 10 години напред само на една единствена тема –  последните няколко години капиталистическо политическо управление в България. В действителност съм доста зает, пък и много ме тормози жегата, в комбинация със студените бири.
Сега-засега съм заложил на бързата twitterатурата, но обещавам съвсем скоро да поставя под лупа социалния ни живот и смело да атакувам с критика (досущ като фехтовчик своя противник) онова, което смятам за грозно и лъжливо, т.е. всичко напоследък.
А докато чакате, винаги можете да направите нещо полезно. Примерно – да обърнете повече внимание на спящата до вас жена, въпреки че все още тече Европейското първенство по футбол.
Наздраве! online casino

Anarchy in the UK

Това не е тъжно раЗкаЗаната история на Alex Cox за басиста Sid Vicious (Sex Pistols). Това всъщност е алманах не само на британската пънк-рок култура, но иЗобщо на пънка като цяло. А защо главно действащо лице е Вишъс ли? Ами защото Сид е емблематичен представител на тая субкултура и олицетворение на всичко онова, което е пънка – като започнем от нихилиЗма, минем преЗ пълната беЗотговорност, насилието, липсата на каквато и да била ценностна система и стигнем чак до анархията.

Смело мога да заявя, че “Sid and Nancy” е и епопея за живота на Сид Вишъс, който за едни ще си остане свободния върховен дух на пънк културата, а за други – трагичната еманация на същата култура, свърЗваща се с прекомерната употреба на алкохол и наркотици. Защото да си наркоман не е предварително дадена характеристика, а придобита такава. Наркоманите винаги са твърдели, че по-добре е да си наркоман, отколкото пияница. Лошото е, че Сид Вишъс беше и двете. Влияние са окаЗали както средата, в която е иЗрастнал, така и приятелите, с които се събира. Сред тая прослойка от хора, Сид среща и американката Нанси Спънджен – неговата единствена любов, с която не успяват дълго да иЗживеят детинската си привърЗаност един към друг. Нанси умира с прободна рана в корема (според едни самият Вишъс я убил, според други – неканени гости в навечерието на убийстовото), а Сид малко след нея от свръхдоЗа хероин. В предсмъртното си писмо Сид е пожелал да бъде погребан до нея – тъжен завършек на един живот, приключил твърде рано между капките хероинов раЗтвор, халбите с бира и звуците на бас китарата.

God save the Queen, Sid and Nancy!

Българи, юнаци!

Не е нужно да си ултрас и да раЗбираш тактиката на волейболната игра, за да прочетеш таЗи статия. Дори не се налага да имаш каквито и да било умения на волейболист и да си практикувал тоЗи спорт някога във времето. Но таЗи статия ти, уважаеми читателю, трябва да я прочетеш като българин и да бъдеш горд с това, щото малко останаха нещата с които можем да се гордеем … повече залагаме на стара слава, митове и легенди.

Да, загубихме срещу неприятния отбор от Куба снощи и няма да сме сред 4-те най-добри отбора в света, но какво от това? Нима има място за обвинения и сръдни? Нима не покаЗахме един иЗключително сработен отбор, който истински мачкаше противника? Нима не сме сила, с която трябва да се съобраЗяват? Не е ли героиЗъм онова, което Силвано Пранди успя да направи за толкова кратко време, след беЗброй караници за капитанската лента и отстраняване на водещи фигури в отбора. Отдавна вече не сме „неудобния противник”, а сме фактор! Да,  ФАКТОР на волейболната световна сцена и наистина трябва да сме горди от тоЗи факт, защото това нещо е иЗключително! При всичките неуредици, крамболи, задкулисни игри и беЗпаричие, липса на модерни зали и качествени школи, ние успяваме да вървим само напред и нагоре. И радваме с играта си не само българи, но и хората от цял свят. Такова съвършенство на владеене и раЗиграване на топката владеят само топотборите в света и ние сме един от точно тия топотбори. Притежаваме оная бърЗина на мисълта, която е нужна на терена, за да бъдем не само харесвани, но и обичани. А ще ми е до болка мъчно ако отново поЗволим на колцина престъпника да харяснат с шпагата федерацията по волейбол и да погубят единствения спорт, в който останахме добри, подобно на художествената гимнастика, на бокса, на борбата и леката атлетика. За футбол няма да споменавам – раЗочарованието от неуспехите вЗема превес над успехите …

А какво ще стане от днес с въртележката за раЗпределението на местата от 5-то до 8-мо на световното първенство мисля, че наистина няма абсолютно никакво значение. За нас остава болката от това, че не успяхме да станем един от първите отбори в света и сладостта от онова, че отново бяхме на традиционното ниво и покаЗахме кой е българският отбор по волейбол. Браво, юнаци!

минус5

Докато кротичко си раЗцъквах Morphine се усетих, че съвсем скоро (след само 5 поста) ще направя 100 текста тук, а дори не съм мислел как да ги отпраЗнувам. С тост ли, с друг текст ли или с просто 100-те, копеле! – наистина не знам и тепърва ще решавам.

Тодоров, някакви идеи 😀

The Expendables

… е нещо средно между звеЗдния отбор на Реал Мадрид и Марян Огнянов срещу неприятните богати перекендета от Челси. Сталоун е събрал всички желеЗни пичове, на който си се въЗхищавал последните 15-на години и тайно си мечтл да си като тях, за да може да ти връЗват ония фльорци, които се занасят по мускулести мъжаги. И като каЗвам всички, раЗбирай: Джет Лий, Джейсън Стейтъм, Долф Лундгрен, Мики Рурк, Ледения Стийв, Арнолд (къде беЗ него!), Брус Уилис, Ранди Каучър, Ерик Робъртс и самия Силвестър Сталоун, раЗбира се. Освен, че във филма са „всички”, там има и „всичко”: простовати американски шеги, мотори, татуисти, хард-рок, иЗневяри, наркотици, липса на идеи (няма нещо, което да не си гледал в подобен род филми), съмнителни типове и особено добри ефекти + една спираща дъха КариЗма Карпентър (ама как така коя е КариЗма Карпентър ?!).

А като каЗах липса на идеи, това иЗобщо не трябва да те спира да го гледаш и ти. Дори напротив – препоръчвам го, защото тандема Сталоун-Стейтъм никак не е за иЗпускане, особено пък докато гледаш как Джейсън иЗбива цяла рота въоражени командоси само с един нож.

Препоръки: да се гледа със студена бира беЗ чипс и ядки за да те хване по-бърЗо и да ти стане по-интересно, нали … sarcaZm – just in case!