Краят на аристократа

Днес ни напусна едно светило на българския театър – почина Андрей Баташов. Само на 45 години. Остават само хубавите спомени за аристократа със синя кръв и неприятното усещане, че „Секс, наркотици и рокендрол” вече няма да бъде същата постановка.

Обаче повече съм ядосан, отколкото тъжен. Няколко мои поЗнати публикуваха новината за кончината на Андрей Баташов, а миг след това нечестивци бяха натиснали бутона „Like”. В момента продължават да харесват новината.

Няколко дни преди да ни напусне завинаги Крикор Азарян бях на неговата „Чайка” в полупраЗна зала. Тогава си помислих, че няма по-страшно от липсата на културен иЗбор, защото си представих претъпканите пайнер концерти. ОкаЗа се, че съм сгрешил. В живота има нещо много по-чудовищно от това да иЗбереш чалгата пред театъра. То е когато ти харесва, че умират театрални икони. Нарича се не липса на културен иЗбор, а липса на култура иЗобщо. Липса на раЗсъдък. Простащина в най-чист вид. В момента дори не мога да се сетя за достатъчно силна дума, с която да характериЗирам пошлото деяние на тия простаци прости. Знам само, че е настъпил някакъв ужас, от които благородниците на българския театър се плашат и душите им с крясък напускат телата им … Защото наистина не се иЗдържа на подобна идиотщина.

Мир на праха ти, Андрей!

 

Господ беше българин

Днес, на 17-ти ноември преди точно 17 години бях на гости на батко Влади от горния етаж за да гледаме мача между Франция и България. Когато Емо Костадинов забоде победния гол и Петела иЗкрещя „Господ е българин!” не осъЗнавах какво точно значи това. РаЗбирах само по крясъците на всички наоколо, че България ще играе на световно първенство по футбол и че Господ ще е с нас. Така си беше – станахме 4-ти в света. Националният отбор на България беше фактор на футболната сцена; отбор, с който трябваше да се съобраЗяват отбори като Аржентина, Германия, Франция, Уругвай, Дания и прочее световни футболни сили.

Така започнах да се интересувам много от тая игра, която покоряваше окото и ума с огромна сила и привлекателност. Светът не беше същия преЗ 90-те минути на очаквания, надежди, раЗочарования, ключови моменти, неочаквани обрати и раЗвръЗки. Така поне беше тогава, когато играчите играеха с хъс за победа и радваха окото на запалянкото. Имахме Стоичков, Костадинов, Пенев, Велинов, Михайлов, Сираков, Деянов, Андонов, Лечков, Попов. Имахме ги тогава; сега ги нямаме и никога няма да намерим техни заместници. Господ отдавна обърна гръб и на играчи и на националния ни отбор. Господ спря да гледа български футбол и вече не е българин. Може би е испанец или англичанин. Кой знае. Знае се само, че днес думите на Петър Василев би трябвало да звучат по тоЗи начин: „Господ е Гриша Ганчев!” или Боби Михайлов. Или Тодор Батков. Все тая – ние вече не играем „играта” … Останала е само надеждата в душите на футболните запалянцовци, които продължават да стоят 90 минути на стадиона с шал в ръка и чакат Господ пак да стане българин, за да имаме нов 17-ти ноември. Дано!

“Дунав мост”

Наскоро иЗгледах отново скандалния български сериал на 90-те „Дунав мост” и малко или много пак се върнах наЗад във времето в зората на демокрацията. Пейджърите, мобифоните, тъмните сделки с оръжия, проституцията, емигрантите, новородените богаташи, т.е. парвенир парвенютата, стриптийЗ-баровете, компютрите, марките и доларите – ония неща, които бяха табу преди 89-та, сега цъфнаха в екраниЗацията на Иван Андонов. Сериалът предиЗвика противоречиви мнения и с право си заслужи името „скандален”, защото в контекста на лентата бяха заложени куп проблеми – липсата на спокоен живот в постсоциалистическа България, прекалено високата престъпност, корупцията, бедността, липсата на култура, курвалъка и т.н. Храна за филмовите критици имаше предостатъчно. Като се започне от пошлата роля на Стела (Йоана Буковска), която пробиваше път в живота си като се чукаше с когото и падне, та се стигне до прекалено дървената игра на Станоев (Кръстьо Лафазанов) и очевадно иЗкуствената такава на Джими (Чочо Попйорданов). От друга страна пък критиката не можеше да не похвали Ачо (Христо Мутафчиев), Луко (Николай Урумов) и Марков (Краси Ранков).

Скандален или не(и с обидно ниска оценка в imdb), зрителят обаче трябва да приЗнае, че „Дунав мост” даде началото на така жадуваното преЗ последните години желание на българина да види качествен роден сериал. Макар и бавно (защото да направиш добър сериал не е толкова лесно като щракване с пръсти), екран видяха „Хайка за вълци”, „Забранена любов”, “Хъшове” и „Стъклен дом”. Сериали, от които може още да се желае, но и които покаЗват, че посоката е верна и сме на правилния път. А това е повече от успокоително.

Ударите на Властта

Преди няколко дни медиите гръмнаха по сигнал за полицейско насилие срещу 23 годишен студент в Пловдив. Момчето се оттървало „само” с подути ръце, подпухнало лице и спукано тъпанче на едното ухо. Случката накара гражданите да си зададат въпроса „Бие ли наистина родната полиция беЗ причина” и да се опитат да си спомнят за други подобни случки. Лично аЗ си спомних за няколко ритника от преди години, спомних си за мои приятели, които също носеха синини по краката си дълго време … Спомних си за общонационалния протест пред пармалента преЗ 2009-та година. В съЗнанието ми ясно иЗникват думите на един фотожурланист, който сподели с нас в един форум „Спасиха ме белите ми коси и журналистическата карта .. бях от към страната на полицията за да отраЗя протестиращите … по радиостанциите се чу ясно „Бийте наред!”” Спомням си тогава и окървавените лица на малките деца и въЗрастните хора, които бяха смаЗани от палките на органите на реда. Беше ужасно! И тогава исках да напиша нещо по случая, но нямах сили … И както винаги се случва в България – покаЗваха се снимки, писаха се статии, раЗследваше се кой е провокатора и след 3 дни всичко затихна и отшумя. Остана само мъката и болката в душите на ранените граждани. ПреЗ цялото това време полицията също протестираше, но никога и от никого не бе упрекната, че надига глава срещу правителството на България. Протестира дори и днес, в тоЗи час. Но така е – живеем в проклета страна. Страна, в която осъждаме или ни осъждат. Понякога присъдите са справедливи, друг път – не. Понякога осъЗнаваме, че грешим, осъждайки някого, друг път – не. Страна, където думата “логика” губи своето значение …

В крайна сметка се окаЗа, че полицията бие– да, но малко се говори за това. Народът е наплашен и предпочита да премълчава няколкото палки и ритници, които е иЗял било то в ареста или на протестен митинг. Народът знае: „преклонената глава сабя не я сече”. Онова, което не знае обаче е, че с мълчание и плахи очаквания за по-добър живот, нещата няма как да се оправят от самосебе си. А в блиЗкото бъдеще надежда няма, защото според проучване на НЦИОМ 2/3 от населението на България вярва, че иЗборите се манипулират, а всеки 6-ти гражданин каЗва: „Няма да си губя времето и да гласувам”.