Bring back the mIRC!

С Елвина се заговорихме за mIRC и с болеЗнена носталгия се върнахме в ония години, когато ходехме по интернет залите да чатим. Бяха добри години. Макар да нямахме виЗуална връЗка с човека отсреща, всичко беше някак си по-естествено и истинско. Нищо не може да замени трепета от това, да чакаш да ти пратят pic на mail-a. Да заговориш някого, да се срещнете, да се запоЗнаете, да станете дори приятели. Времето на “hi, asl?”, на неиЗбежното “ehooo, tuk li si?”, на това да регистрираш десетки никнейма, да ги паЗиш като нещо свято, за да не ти ги откраднат. Да бъдеш оператор на градски канал – неЗаменимо! Да поЗнаваш локален или глобален оператор на сървър или да си личен приятел с администратор. Няма такова време! Няма и какво да го замени. Това е като да се опитате да ме убедите, че Counter-Strike днес е по-вълнуващо от играта на фунийки навремето. Е, няма да стане! Дори и днес, когато UniBG претърпя 2 основни раЗделения и в mIRC останахме съвсем малко ултраси, няма да може да ме убедите, че онова време не е било истински вълнуващо. Времето, когато всеки се надпреварваше да има повече потребители в собствения си канал, времето на тарикатските спууфове, на бнц-та, на скриптовете, които дотолкова се бяхме увлякли по mIRC, че сами си ги пишехме… Имам страшно много спомени от това време. И страшно много приятели от тогава, които днес макар и да не влиЗат в mIRC, но все още контактувам с тях и пием по някоя и друга бира. А най-якото е, че повечето дори не са от моя град. Ето така се съЗдавах приятелствата. Наистина беше добро време.

Chat li si?! Да, все още съм чат и все още съм там. В #torsion, зарад който канал дори се скарахме с приятел и работата стигна почти до бой! Там съм и никога няма да спра да бъда там, защото съм истински верен фен на mIRC, а не съм като ония, които до вчера чатеха, но днес вече им е глупаво и остаряло. Те като че ли забравиха 11-та неписана заповед, че не трябва да плюеш там, където си лиЗал.

Канал #torsion е в мрежата, чреЗ сървъра на irc.net-surf.net

Биринг

Бирингът, за раЗлика от есенния гъбинг, се практикува много лесно. Не е нужно да чакаш подходящо време, да катериш по планини, да търсиш гъби и прочее. Нужни са ти само пари за бира. Каквато и да била, от където и да била. Бири много. Има светли, живи, тъмни, ale, alt, amber, Belgian ale, brown ale, bock, duvel, faro, lager, lambic, munich, pilsner, vienna и т.н. Бирата е най-старата и най-консумираната алкохолна напитка в света.

Тия дни бяхме на биринг, но понеже много ми мърЗеше да идем до денонощния за още бири, а и часът клонеше към полунощ, отидохме до кварталния еврейн, който е превърнал спалнята на апартамента си в нещо, което с гордост нарича „магаЗин”. Там, освен продукти с неустановен проиЗход има и бира. За зла беда не бе останала от любимата ни Шуменско. Нямаше дори Ариана. Продавачът обаче иЗлеЗе с оферта: „Защо не опитате ТАЗИ, много е добра!”. Купихме я, опитахме я. Въпросната „таЗи” бира представлява ето това нещо:

ПроиЗвежда се в град Л., но си няма име. Далеч съм от мисълта, че в бърЗината да пуснат продукта на паЗара, л-те пивовари са забравили да именуват бирата. Всъщност бира е доста силно каЗано. Въпросната течност освен че има отвратителен вкус, мирише доста силно на мая, от което ти се повдига още преди да си отпил. Ужасно е!

Та това е т.нар. български продукт. С него, както и с много други български продукти, ние градим имидж пред света. Имиджът е съвкупност от знаци, които дава една марка, за да бъде тя раЗпоЗната и приета като такава. Лошото е, че понякога теЗи знаци оставят болеЗнен отпечатък в съЗнанието на потребителите.Още по-лошото е, че вече сме поданици на един много голям свят, на ЕС, а това предполага качествения продукт, който може да купиш от магаЗин в Рим, Париж или Берлин, да може да закупиш и тук, в България. Това някак си не се получава. Не и когато продължаваме да имаме подобни „магаЗинчета”, в които да предлагат подобна „бира”.

Ето тия дребни неща раЗвалят имиджа на България пред света. И макар да вярвам, че има влиятелна класа в българското общество от работещи, заможни и активни консуматори на качественото, че има висококвалифицирани професионалисти, работещи за водещи компании в България и накрая, че има и лидери, които да вдъхновяват, да напътстват и подкрепят масата от хора около тях, имиджът ни пред света не се гради и е в трашен застой. Преди години един немски журналист беше написал, че ако България я няма на картата на света, никой няма да обърне внимание. Мога да се закълна, че не е прав. Нужно е само да опиташ от светлото пиво, което тия дни пихме с приятели и споменът за тоЗи отвратителен български продукт няма да те напусне никога. Това е и отговорът на въпроса „защо нещата в България не се случват”. Защото проиЗвеждаме лош, некачествен продукт. Не знам кой е виновен за това. Знам само, че нещо в управлението ни куца. Има огромно раЗминаване между обещания, очаквания и иЗпълнения. Не мога да ви кажа как се раждат политици, но мога да ви уверя, че тия вече са приключили. А новите, които ще дойдат наистина трябва да положат усилия, за да придобием отново един добър имидж пред света. То е повече от наложително, защото времето лети …

12 причини и следствия

„Законът е над-всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него …” Б. Тосия

Художник, хирург, декан, еврейн, началник на отдел във фирма, актьор, шофьор на такси, директор на гробищен парк, националист, продуцент на тв предаване, инженер, архитект – 12 представителя на руската общност, всеки със своята лична история и минало, които нямат нищо общо един с друг. Нещо обаче ги свърЗва и това е делото по убийството на руски федерален офицер от доведения му син. 12 човека иЗпълняват ролята на съдебни заседатели и трябва да решат съдбата на обвиняемия в на пръв поглед страшно елементарен процес иЗискващ два прости отговра „да” или „не”. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Как обаче протича самото заседание? 12 ръце са вдигнати и гласуват „ЗА”. ОкаЗва се обаче, не са се уточнили за какво точно пледират – за виновен или за невинен. Гласуването се повтаря. Ръцете тоЗи път са 11:1 за виновен. Нещо се обърква. Решението може да бъде окончателно само при пълно мноЗинство на гласовете.

И така започва едно представление, в което актьори се окаЗват самите 12 заседателя. Всеки от тях споделя своя лично преживяна история. Всяка от тях е тясно свърЗана с руското милосърдие, хуманността, човещината, прошката, раЗкаянието, вината, иЗкуплението на греха, даването на втори шанс в живота, раЗбирателството и обичта към ближния. В хода на самото заседание гласовете се променят след всяка една история. От 12:0 за виновен те биват 11:1, 10:2, 9:3, 8:4, 7:5, 6:6, отново 7:5, 5:7, 3:9, 2:10, 1:11 докато стигнат до 0:12 за невинен.

Трудно е да се каже кое точно кара заседателите да променят решенията си в хода на самото заседание. Дали защото то се провежда в ученически фиЗкултурен салон и неволно кара всеки един от заседателите да се връща наЗад в спомените си към детството си (идеята на Никита Михалков за иЗграждането на характера на човек в руското училище), дали спомените за крепостна Русия, за пътя по Владимирка към Сибир, каторгите и бития руски народ там не се знае , но е трудно наистина да се прецени. По-скоро си мисля, че влияние окаЗват думите на самия режисьор и сам участник в лентата Михалков „Видели, обсъдили, побърборили, пийнали, иЗпушили цигарка и край! Това е всичко …”, защото самата идея на филма е за справедливостта и въЗтържествуващата правда и е против всяка прибърЗаност на съдебните дела.

Отличен преЗ 2007-ма година на Международния кинофестивал във Венеция със „Златен лъв”, шедьовърът на Никита Михалков е от задължителните филми. Насладете му се!

“Touching The Void”

„Докосване до пустотата” е филм на режисьора Кевин Макдоналд, който пресъЗдава истински преживяния кошмар на двама британски алпинисти покорили Суила Гранде в Андите (6344м) по неиЗкачваната до тогава западна страна. Всъщност „Докосване до смъртта” по би прилягало за заглавие на таЗи лична иЗповед на Джо Симпсън и Саймън Йейтс, защото филмът е епопея на волята за живот и свръхчовешките въЗможности. История толкова невероятна и същевременно толкова болеЗнено истинска, че става част от „Планинските легенди”.

Филмът, който е заснет в Алпите и е награден от Британската академия за най-добър британски филм, е базиран на книгата на Симпсън “Докосване до пустотата”, която е носител на най-престижната награда за алпийска белетристикa – Bordman-Tasker Award. Наградата се присъжда веднъж годишно и е основана в чест забележителните английски алпинисти и писатели Joe Tasker и Peter Boardman, намерили смъртта си при опит за безкислородна премиера на Еверест в алпийски стил и по технически много сложен маршрут през 1982.


The END has a START

Нова година, нов късмет, ново начало, нови поЗнанства, нови трипове, нови любови, много глупости, нови концерти, нови писалки, листове хартия нови, нови други, нови чаши, нови нрави, нови хора, раЗлични хора, нови истински приятели, нови истински предатели, нови тежки нощи, много спане, малко спане, ново ново, ‘сичко ново – т’ва е !

201! предстои – cheerZ