В памет на Левски

рисунка: Cvetelina (специални благодарности, че ми раЗреши да полЗвам рисунката й към текста!)

Преди 138 години на бесилото край София увисна човек, който днес наричаме Апостола на Свободата. Тоя човек умря, защото се бореше за свободата на пробена България. И преди него са умирали герои на българската свобода. След него също. Малцина са тия обаче, които са направили толкова много за толкова малко време. Апостола е съЗдател на българската национална революция, съЗдател на оръжните комитети, основател на Вътрешна Революционна органиЗация и на Български революционен централен комитет. А също и най-големия идейник за въЗстановяването на България на европейската карта. Това е Васил Иванов Кунчев или с други думи Васил Левски.

В днешно време делото на Левски е иЗключително ценно не само защото той се е борил против религиоЗната, политическата, икономическата и юридическата дискриминация на България, против въведения преЗ 17 в „кръвен данък” и ислямиЗацията на населението. Делото на Васил Левски е ценно защото дава нагледен пример на това какво представлява жаждата и желанието за неЗависимост и свобода и то не лични такива, а на цял един народ, на цяла една държава, на България. Дело велико и свято, дело беЗсмъртно, но и дело останало беЗ последователи. Не тогава – днес!

Защото колкото и да отричаме турциЗмът в България никога не си е отивал. Той е навсякъде около нас. И сред трапеЗните ни (като баклави и локуми), и сред еЗика ни (повечето ни раЗговорни думи са турски), и сред телевиЗията (новини на турски, турски сериали), че дори и сред политиците. Положението в сравнение с тогава не се е много променило ако се замисли човек. Факт е, че преЗ по-голямата част от присъствието си в България Турската империя е имала на нашата  южна  територия не повече от 2000-3000 заптиета + 20-на еничарски села, които защитавали турските интереси. Управлението над българите е било съсредоточено върху чорбаджийте, зарад което те получавали данъчни облекчения, но пък имали пълен контрол над местното население. Сега на чорбаджийте викаме областни управители, кметски наместници или депутати – все хора от високите етажи, хора със сини лампи и бронирани коли, хора, които са забравили значението на думата “отечество” …  Единствената раЗлика между „тогава” и „сега” е, че тогава е имало хора, които са давали живота си за да премахнат турциЗма, а днес има хора, които си дават задниците за да има турциЗъм в България.

Народът и тогава е спал, спи и днес. Или се прави че спи, защото знае, че преклонена глава сабя не я сече. Спи и чака да дойдат новите „освободители”. Те наистина дойдоха – станахме член на ЕС. Точно тогава се заговори че клането край Батак е мит, че България иЗобщо не е била под османско робство, а просто е имало османско присъствие по нашите земи. Че иЗкуствено се считаме за роби, защото така сме били въЗпитани. Че вече сме европейци и трябва да забравим миналото и да живеем в „новото време” където думата „робство” е табу. Че трябва да сме над теЗи неща, щото видиш ли вече сме модерни космополитно-нихилистични личности. Че трябва да сме беЗпаметни за тия неща, защото думата “патриот” е обидна и неудобна дума. Неудобна за кого? За колцина антипатриоти решили да погубят малкото останало истинско българско население ли ?! Аре нема нужда! Сякаш българинът може да забрави потурчванията, кланетата и заличаването ни от картата на света или да забрави корените и историята си защото така е удобно на някои …

Ето против тия неща се бореше Апостола, но биде предаден от свой (!) и увисна на бесилото … Какъв тъжен завършек на такъв героичен дух!

Поклон, Дяконе! Винаги ще бъдеш в сърцата ни!

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

ЧРД, Христо!

Трудно е да пишеш за човек, който е носител на най-престижните футболни награди като „Златна обувка” и „Златна топка”. Както и носител на КЕШ, КНК, голмайстор на световно първенство, с три титли на България, 4 купи и една супер купа пак на България, петкратен на Испания, една купа на Краля, четири суперкупи на Испания, една суперкупа на Европа, една на Азия, една на Япония и една на САЩ. Наистина е трудно, да не кажа – невъЗможно. И не че няма достатъчно силни думи и иЗраЗи, с които да го охарактериЗирам – просто спомените за феноменалните му иЗпълнения като футболист вЗемат превес над раЗума и вълнението е преголямо.

Стоичков, Ицо, Камата, Модерният Ляв или просто ТОЙ! Човекът, който освен горните отличия стана 6 пъти футболист номер едно на България, веднъж на Балканите, голмайстор на КНК, вЗе сребърната топка на Франс Футбол, златен и сребърен онЗ, бронЗовата топка в САЩ’94, златният крак и най-накрая преЗ 2007-ма бе обявен за Най-велик футболист на България! Стоичков – с 606 мача и 292 гола в кариерата си. Думите наистина са иЗлишни, защото фактите говорят сами по себе си …

Честит рожден ден, Христо!