Оскари 2013

Когато Сет Макферлин излезе като водещ на 85-та церемония по връчването на наградите Оскар – най-голямото събитие в света на киното, провело се в Dolby Theater в Лос Анджелис, си казах: „Това ще е някаква шега!”  Точно така се и оказа според мен.

oscars-2013
Големият победител (изненадващо!) се оказа „Арго” на Бен Афлек, който спечели статуетката за най-добър филм. Нищо против него нямам, дори харесвам филмите му (с изключение на „Арго”), но нека не го превръщаме в българското Графче…
Филмът, отнесъл най-много Оскари се оказа „Животът на Пи”. В екипа, работил по филма, е и българският художник Любомир Христов. Браво, Любо! Второто място си делят „Клетниците” и „Арго”, а „Джанго без окови” остана с 2 награди.
Огромното разочарование бе за Робърт Земекис и неговият „Полет”, който остана без приз. За мен това също бе невероятна изненада, защото филмът действително беше адски стойностен и засягаше темата с алкохолизма, който е един от смъртоносните бичовете на 20 и 21 век. Но явно американците не обичат да се говори за уиски и водка…
Недоумение у мен предизвикаха и номинациите на клоунадата на Джо Райт „Анна Каренина”, но кой съм аз, че да съдя?

Ето ги и големите победители на вечерта:

Най-добър филм – Argo
Най-добър режисьор – Анг Лий (Life of Pi)
Най-добра актриса – Дженифър Лоурънс (Jennifer Lawrence)
Най-добър актьор – Даниел Дей-Луис (Daniel Day-Lewis)
Най-добра актриса в поддържаща роля – Ан Хатауей (Anne Hathaway)
Най-добър актьор в поддържаща роля – Кристоф Валц (Christoph Waltz)
Най-добър чуждестранен филм – Amour
Най-добър документален филм – Searching For Sugar Man
Най-добър анимационен филм – Brave
Най-добър късометражен анимационен филм – Paperman
Най-добра оригинална песен – Skyfall
Най-добра музика – Life of Pi
Най-добра кинематография – Life of Pi
Най-добри визуални ефекти – Life of Pi
Най-добри костюми – Anna Karenina
Най-добър грим и прически – Les Miserables
Най-добър късометражен игрален филм – Curfew
Най-добър късометражен документален филм – Inocente
Най-добро озвучаване – Les Miserables
Най-добър звуков монтаж – Zero Dark Thirty / Skyfall
Най-добър филмов монтаж – Argo
Най-добра сценография – Lincoln

Линк към страницата на IMdb

Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важала общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.

vox_populi_vox_dei
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!

В памет на Левски

levski140

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Мрачно и студено беше сутринта, когато минах покрай паметника на Васил Левски. И в душата ми също бе мрачно, защото днес отбелязваме деня от гибелта на Дякона. Предполага се, че някъде в района около този паметник Васил Иванов Кунчев е бил обесен. Точно преди 140 години. Обесен, защото се е борил за свободата на България; обесен, защото е бил против волята на поробителя; обесен, защото е предаден от свой – от българин.
Васил Левски е създател на българската национална революция, създател на окръжните комитети, основател на Вътрешна Революционна организация и на Български революционен централен комитет. А също и най-големия идейник за възстановяването на България на европейската карта. В днешно време делото на Левски е изключително ценно не само защото той се е борил против религиозната, политическата, икономическата и юридическата дискриминация на България, но и против въведения през 17 век „кръвен данък” и ислямизация на населението. Делото на Васил Левски е ценно защото дава нагледен пример на това какво представлява жаждата и желанието за независимост и свобода и то не лични такива, а на цял един народ, на цяла една държава, на България.
Дело велико и свято, дело безсмъртно, но и дело останало без последователи. Не тогава, а сега.
Днес отново сме под робство, но го няма Апостола на Свободата. Минаваме покрай паметника му свели глави, а в гърдите нещо ни стяга. Ако заченем революция, палки се посипват по гърбовете ни. Сякаш сме с вързани ръце, защото те – палките – са повече от нас. И пак свеждаме глави и стискаме зъби. И пак мечтаем да се появи Дякона и да ни поведе в борба против тиранията. Ах, как само жадуваме българската свобода, но ако може да ни я подарят. Мачкаха ни, биха ни и ни клаха, та ни омръзна вече. Изморихме се, нямаме сили. Сякаш сме проклети – завинаги да живеем сред предатели и български зложелатели…
Боли ни. Поглеждаме към небето с надежда, а то е мрачно и студено. Ситен снежец ръси ли, ръси паметника на Левски и хората, които оставят по едно цвете пред студения гранит със сълзи на очите. Плачат хората, плаче и небето – за загубата на великия български син и за безсилието на наследниците му.
Поклон и от мене, Дяконе!
Завинаги ще останеш в сърцата и мечтите ни…

Властта и Църквата

Когато миналата година Комисията по досиетата публикува списък, от който стана ясно, че 11 от 15 митрополити от Светия Синод на Българската православна църква са били сътрудници на бившата Държавна сигурност, обществото не се учуди. Това, разбира се, не означаваше, че могат да простят на всички, които са работили като агенти за Шести отдел на ДС, който е отговарял за “борба с политическата диверсия”.
Хората някак си свикнаха с тези доносници. Спряха да обръщат внимание, че журналисти, режисьори и политици са били агенти. Но, когато сложиш расо върху пагона – тогава става страшно! На политик не се вярва, на митрополит – трябва. Или поне трябваше.
Днес Църквата отдавна не представлява това, което трябва да бъде. Излезе, че духовните служители са по-грешни от самите миряни. Онези, които ни учат да сме смирени, да се покайваме за греховете си, да не се стремим към  богатство, да не сме алчни и прочее, са точна противоположност на това. Нещо повече – те са и предатели! Видяхме българските духовници в какъв разкош живеят, видяхме някои от тях да карат такива коли, каквито повечето българи никога няма да могат да си позволят. Един от тях дори имаше безсрамието да ръси за здраве от свръхскъпия си автомобил. Домързя го да слезе и да повърви сред хората пеш, когато неговият учител цял живот е вървял бос, с раздрани и окървавени крака…
Сега тези безбожници избират патриарх на България. От трима, които останаха, двама са агентурници. Единият, който преди години имаше безсрамието да се опълчи срещу сами Синод, днес има желанието да го оглави. Другият пък е изпечен шпионин. Последният – обикновен митрополит, вероятно честен. Той, естествено, има най-малки шансове за успех и то не защото не го заслужава, а точно, защото е честен.
Навремето комунистите отричали Църквата, защото не са могли да приемат, че народа може да се кланя и на друг, освен на вожда на партията. С годините обаче неприязънта към нея е стихнала, защото през цялото съществуване на България онова, което истински е крепяло българите е точно Църквата. Днес хората са много обезверени – нито вярват на духовници, нито на политици. Убеден съм, че не ги интересува кой ще бъде следващият български патриарх. Повече се интересуват от сметките си за ток. Затова 7-ми ден са на протести против високите цени. Обаче пак не вярват в успеха, защото новоназначения шеф на ДКЕВР се оказа закононарушител, който бе оправдан от самия министър на енергетиката. И народът разбра – когато Властта толерира престъпността, достигнали сме дъното. И реши – да се бори докрай! А когато същата тази Власт посече главите им, за онези, които оцелеят, ще остане само едно единствено нещо – да потърсят спасение в Църквата.
Тук обаче изниква един тревожен въпрос – може ли да опрости греховете им и да ги спаси онзи, който сам е предавал своите, и има ли право да се нарича такъв човек божи наместник?!

Порното като продължение на чалгата

Интересен дебат гледах снощи по една от телевизиите ни. Въпросът беше: „Защо гледаме свободно порно канали?”. Питането обаче е толкова чудновато, колкото чудновати бяха и отговорите на участниците. Изказаха се много мнения. Мина се от кодиране на порно каналите от самия ТВ доставчик (което е пълно безумие за мен, защото ти плащаш за тези канали!), през родителски самоконтрол, та се стигна чак до забрана на тези канали, защото провокирали секс и пошлост сред учениците. Порното било лоша култура, учело младите на извращения и ги тласкало към лоши път.
Тук е моментът да се запитаме доколко е лоша културата на една родна музикална телевизия, която излъчва 24 часа в денонощието нещо, което всеки съвестен гражданин определя като софт порно. Не е ли абсурдно да се иска изцяло забрана на порното по телевизията, а същевременно по-лекият негов вариант да бъде излъчван денонощно?
По въпросния музикален канал постоянно дават полуголи (и дори разсъблечени) момичета, които са напомпали гърдите и устните си със силикон, пеещи крайно вулгарни, пошли песни. Текстовете им са пропаганда за секс с няколко мъже, за скъпи коли, уискита и пури, за долари и евро, за скандали и изневери… Тези момичета са по концерти и стадиони, та чак и на предизборни кампании – гледа ги цяла България; гледат ги млади и стари, деца и възрастни. Порното никога не е било толкова публично, за разлика от тях – да си говорим истините!
Виждали ли сте по улиците или в училището голи момичета с вибратори в ръце? Виждали ли сте в тоалетните на моловете момичета да правят орална любов на съучениците си? Виждали ли сте на улицата момичетата да правят секс с непознат? Ето това е порно, но то е само по телевизията или в интернет.
От друга страна обаче, не може да отречете, че днешната младеж много иска да бъде като певиците от музикалния канал и всячески се опитват да им подражават – и като облекло, и като поведение. Те са облечени в оскъдни дрешки, с нетърпение чакат да навършат пълнолетие за да могат да са независими от родителите си и мечтаят за дискотеки и мускулести свръх богати мъже, които да им платят 2х375 кубика силикон в гърдите. Това вече е чалга. Такава истинска, която дават 24/7 по телевизията. Тя е тази, която развращава и убива морала и възпитанието у младите.
Можем да заключим, че порното е продължение на чалгата, и като такова, то е в пъти по разбираемо от нея. А всъщност против нея днес се обявиха и гражданското сдружение „Майки срещу насилието в Студентски град”. Те са против предстоящия концерт за връчване на чалга награди на въпросната музикална телевизия, който ще се проведе в прословутата зала 1 на НДК – там, където са гостували знаменитости и световни звезди от ранга на Хосе Карерас, Андреа Бочели, Монсерат Кабайе, Найджъл Кенеди, Болшой Театър, Виенска филхармония с Херберт фон Караян, както и Боб Дилън, Стинг, Марк Нопфлър, Джо Кокър, Джон Маклафлин, Пако де Лусиа, Джеймз Браун, както и много други.
В тоя ред на мисли е логично на въпроса: „Защо гледаме свободно порно канали?” да отвърнем с въпрос: „А защо гледаме свободно гореописаната музикална телевизия?”.

Как да заменим деспота с тиранин

Утрешното правителство се познава по днешните смени на министр
Мартин Димитров

Уважаеми читателю,
Идват избори и няма как да ги сбъркаш – лъжат (по много), крадат (повече от всякога), не харесват думата „виновен”, обичат да изнудват или заплашват журналистите (които са длъжни да им осигурят перфектен обществен профил), обещават, но никога не си спазват обещанията си, и носят прекалено скъпи костюми, които никога не с в крак с модата или мястото на което са.
Те са паразитите на днешното. Като едни чернодробни метили са намерили гостоприемник, от където смучат ли, смучат; пиявици, които никога не се насищат с човешка кръв и пият ли, пият.
Те обаче са безсмъртни и недосегаеми. За тях не важат закони и няма съдебна система на този свят, която да ги осъди за престъпленията им. Те са нагли, лицемерни и по един особен начин – безсрамни. Наричат се български политици. На власт са от 1945-та година, та до ден днешен. По призвание са били и социалисти, и демократи, но по същество и вътрешна убеденост са капиталисти и мафиоти. Вече 68 години упражняват бавен, мъчителен и целенасочен геноцид над българските граждани. С тях може да говориш само, ако имаш куфарче с пари. В тях е хлябът, в тях е и ножът – те колят и те бесят. Български политици. Бият тайно, крадат явно, но продължават да властват, като си сменят управленските постове през 4 години – колкото за пред хората. Ще застанат зад партиите си наесен, а ти, уважаеми читателю, ще трябва да избереш за кого от тях искаш да гласуваш.
Преди повече от половин година споделих опасенията си, че ГЕРБ може да помисли за коалиция на предстоящите избори със социалистите (доколкото те са такива). Днес опасенията ми се потвърждават: днешните управляващи, колкото и да ни убеждават, че упражняват демокрация у нас, толкова не го и доказват. Последен пример е назначаването за министър на образованието председателят на инициативния комитет на БСП, защитаващ „Белене”.
Има ли основание за притеснения?
Ако действително наесен политическата сцена в България ще се управлява от коалиция между ГЕРБ И БСП, то това отваря много широка врата пред тях – тази, която сочи пътя към тоталитаризма. Досега действащото правителство успя да централизира трите власти – съдебна, изпълнителна и законодателна в едно цяло. Наложи култ към личността на министър председателя. Негови съпартийци го обявиха за апостол и строител на нова, съвременна България; вписаха го дори в учебниците по история и то приживе!  Не на последно място имаме и цензура на медиите – според проучванията, България е на водещо място по упражняване на натиск върху медиите. Нападението над лидера на ДПС Ахмед Доган и опита за покушение над Златко Баретата пред вратите на Съдебната Палата пък дойде много удобно за властта да се прокара нов закон за защита, и вече гардовете от НСО ще могат да бият малолетни деца и бременни жени при опити за масови безредици. Остава една малка крачка до финала – обединението на ГЕРБ с БСП.
Коалиция между „сините” гербери и червените „социалисти” ще постигне един монопол над останалите партии (били те опозиционни, били те алтернатива на политическо управление), който ще доведе до еднопартийна политическа система. Тя е присъща на тоталитарната форма на управление, при която моралните ценности се потъпкват, а самата политика се изражда в демагогия.
Бихме ли допуснали  в такъв случай ново ликвидиране на политическия, военния и интелектуалния елит на България? Бихме ли допуснали нови Ловеч, Скравена и Белене? Къде е свободата на словото, граждани на Европа ли сме и в кой век живеем, са въпроси, които всеки гражданин на държавата трябва си задава всеки божи ден.

Когато някой живее четвърт век в тъмно и мрачно подземие, и газовата лампа ще му се стори слънце. А когато някой почти двадесет и пет години е бил гражданин на така наречения Съветски съюз, тогава и най-мизерното жилище ще му се струва палат, парчето сух хляб – божествено ястие, още повече, че всекидневно се втълпява в главата му, че в другите, неболшевишки страни, хората въобще нямат какво да ядат. Москва бе превърната в един затворен свят. Догматични партийни доктринери, ловки евреи и алчни държавни капиталисти обсебиха и завладяха посредством безподобно лукав заговор намиращите се в Съветския съюз народи. Онези, които още си спомняха времето преди болшевизма, бяха избити. Хората в Съветския съюз не виждаха и не познаваха други страни и затова не беше кой знае колко трудно да се излъжат, че животът им е бил рай, когато той беше ад. Това е най-голямата и най-рафинираната измама, извършена спрямо някой народ, която историята познава.

Думите са на най-големия пропагандатор в историята на човечеството – геният на убеждаващата комуникация доктор Паул Йозеф Гьобелс.
Днес едва ли има човек в България, който желае съдбата на хората от бившата СССР. Едва ли има човек, който да желае отново арести на политическа основа или пък за антидейност против Държавата. Едва ли има човек, който да предпочете трудовите лагери пред свободата.  Също така не искаме, когато протестираме, гардове да бият децата ни и бременните ни жени, не искаме политици да ни ритат публично в главите, а разни прокурорчета да ги оправдават в действията им, не искаме държавни ръководители с тъмно минало и прочее.
Днес ние искаме демокрацията повече от всякога. Надявам се да я искаме. Искаме политици, като Найджъл Фараж, да не се изказват така остро за нас, както искаме деца, като Ралица Бехар, да не коментират страна, в която малко са живели и никога не са гладували. Трябва да нямаме повече дати, като 9 септември 1944 и 1 февруари 1945 година.
Трябва ни демокрация, свобода и вино – всичко от истинско, по-истинско!