Няма такъв театър

Преди време, точно преди четири години, гледах „Чайка” по Чехов на Коко Азарян. На сцената – само звезди – Иван Радоев, Анастасия Ингилизова, Иван Ласкин, Иван Бърнев и Александра Сърчаджиева. В залата – полупразно. Досущ като в душите ни.
Малко след това великият режисьор ни напусна. Остави след себе си обаче повече от 100 спектакли, сред който личат автори като Шекспир, Пинтър, Дуковски, Ердман, Распутин, Уилямс, Гогол и Чехов. Чехов, на когото Азарян винаги се е възхищавал. Напусна ни, а имаше толкова много уроци, които да ни предаде за живота… Тогава осъзнах, че губим театъра; губим онзи храм, където актьорите изповядват греховете си, а ние ги гледаме от полупразните зали. Губим и себе си, защото напоследък страдаме от липса на културен избор.
Пиша тия редове с болезненото усещане, че ние всъщност изобщо нямаме култура. Никаква. Голямата ни мъка е, че сме самотни, а нашият персонаж е ранен смъртоносно. Рани го геенската смрад от изпотената небръсната подмишница на чалгата. Чалгата като душевадец и душеебец. Чалгата, за която професор Азарян казваше, че прави човек да изглежда глупав и елементарен, защото при нея нещата са лесни и прости. Чалгизирахме театъра така, както чалгизирахме футбола, здравеопазването, образованието и политиката. В театралните зали, измежду онези, дошли да се насладят на онзи висш пилотаж на думи и игра, се мяркат и нечестивци. Някои от тях доказват социалния си статус с маркови дрехи, други са с телефони в ръце, пишещи по социалните мрежи. Те не са в залата заради самия театър, а за да съобщят къде се намират в момента. Някак си стана модерно да натрапваш на хората около теб личния си живот – къде си, какво правиш, с кого го правиш. Да знаят останалите, че не само пиеш кафето си, но го пиеш в  някой мол. Да разберат, че четеш Достоевски или Толостой, въпреки че не ги разбираш. А върхът на еманацията е, когато идеш на театър. Нищо, че не знаеш коя постановка се играе; важното е, че посещаваш културни мероприятия. Важно е за ранимото ти его.

“Колко силни и велики да са някои, с течение на годините всичко се променя, а животът се променя сякаш не сме го живели.”                                                            Крикор Азарян

Този кич, тази пошлост повали нашия герой на земята, който е длъжен да стане и да продължи напред. Да убие на свой ред чалгата на дуел, от десет крачки и през кърпа! Типично по руски.
Човек от страни би бил потресен, ако гледа тази битка – театърът срещу чалгата. Е, няма такъв ТЕАТЪР просто! Досущ като в Чеховата „Чайка” – смешното същевременно е и тъжно.
Иначе днес честваме международния ден на театъра. И ако нямаш възможност да посетиш някоя постановка довечера, може да попрелистиш някоя и друга книга с руска класическа литература да речем – въпрос на вкус и културен избор. Те, книгите, са досущ като театъра – не просто се четат, а се разбират, чувстват и изживяват.

Happy St. Patrick’s Day

Свети Патрик, според някои – мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.
Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде и избягал в Галия. Нещо тогава в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ. Между другото, сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да се разправяш с никакви институции, както е сега.
Празникът на Свети Патрик днес се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинени съдове. Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.

Моята политическа платформа

В момента България се намира в безпрецедентна политическа криза. Повече от 20 поредни дни българският изтерзан народ е  по улиците и не спира да иска своето – работа, справедливо заплащане и честна съдебна система. Вече нямаме правителство, а на практика нямаме и парламент. Обществото е гневно до крайност, до изстъпление. Хаосът и чувството за безизходица започват да се засилват с всеки изминал ден. Правителство в оставка прехвърля вината за безработицата и провалените реформи на предното правителство, то от своя страна я прехвърля към по-предното и така по веригата назад. Политиците се обвиняват един друг, народът обвинява политиците. Европа, цъкайки с език, най-вероятно се пита какво правим в ЕС, а светът, като цяло, се присмива на цирка, в който участваме. Самият премиер в оставка се покриваше в болница на два пъти в рамките на 4 дни. Вдигал бил кръвното. Така или иначе никой не му повярва, както никой не го съжали, защото всеки втори човек над 55 годишна възраст е с високо кръвно в тази скапана държава, но продължава да продава пролетарския си труд за жълти стотинки, с които да плаща свръхвисоки сметки за ток, вода, телефон, гориво, лекарства и хляб със съмнително качество.
Днес сме на прага на гражданска война за четвърти път след 1989 година, а България е заприличала на труп, около който са накацали лешояди. Те се борят със клюни и нокти за последните нищожни парченца меса по скелета на родината ни. За няколко месеца трябва да се създаде служебно правителство, а това е последен шанс за разпарчетосване на държавата. Всеки ден се споменават имена на хора, кои от кои по-черни и съмнителни. Те се спрягат за евентуални бъдещи министри. Днес, на въпрос дали би станал министър на спорта, адвокатът Тодор Батков отказа, но се самопредложи за поста министър без портфейл. Нямаше как да не се сетя за Азис, който преди време се предложи за министър на културата. Замислих се докъде могат да стигнат някои хора в алчността и безсрамието си. Отговорих си – до неподозиран морален провал. И установих, че много сме я закъсали. Толкова много, че съм в състояние и аз да се самопредложа за министър – да речем – на пропагандата. Преди това задължително ще поискам академична титла! Брендо, примерно, може да стане външен министър, Кирил Йорданов – на регионалното развитие, Боби Михайлов и Данчо Лазаров – на спорта и т.н., и т.н. Министър председател обаче задължително трябва да стане Николай Гигов, а президент – Златко Баретата.
В цялата комичност на ситуацията има и нещо много тъжно – липсват ни истински политици. Като казвам истински, имам предвид честни. Че и следващите държавници ще бъдат като предните, за всеки е ясно. Знаем, че много ще обещават, но почти нищо няма да изпълняват; много ще се хвалят, а същевременно няма да има за какво; много ще присвояват и ще обвиняват предишните за провала си, когато обществото им подири сметка.
Някак си сме се примирили със съдбата да ни управляват политици, които не разбират от политика. Сякаш Парламента е един ПУЦ…
Иначе грамотни, съвестни и честни държавници могат да се намерят, убеден съм. Само трябва да се огледаме за тях в университетите или пред таблата за работа в Бюрото по труда. Там по принцип са обикновените хора. И честните.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!