Честит рожден ден, “Клуб Тъпак”

klubtupak

Честит ни втори четвърти рожден ден!
Най-ревностните ни читатели знаят, че с Тодоров стартирахме проекта „Клуб Тъпак” някъде в началото на 2004-та. Точната дата няма как да знаем, защото старите текстове останаха някъде в историята. Така им било писано…
Но пък помним новото начало – 21 април 2009 година. Оттогава досега сме написали толкова много текстове под формата на градивна критика, та чак понякога сме се чудели откъде у нас този тънък усет, усещане и изказ. Можехме да напишем и повече, но миналото лято някакви неприятни словенци или словаци (все ги бъркам!) ни хакнаха. За момент спряхме, но за пореден път продължихме. Защото все пак ни иде отръки да боравим с перото. Явно сме дори. Така де, добри сме и искаме да го знаят още повече хора.
Какво друго? Повечето неща ги казах на миналия ни рожден ден – кои сме, какви сме и защо го правим. Сега остава да си пожелаем здраве и повече материал за писане, който май няма да липсва, имайки предвид цирка, в който участват т. нар. български „политици”, и в който перманентно ни забъркват и нас – гражданите.
Общо взето това е. Наздраве на вас и щастливо детство на най-малкия ни фен Калоян – детето на Тодоров и Десислава 🙂

По пътя

Една дупка яма, зейнала на пътя през Дунав мост при Русе блокира движението. Четвърти ден нямаме сухопътна връзка с Румъния, защото кратерът, отворил се на иначе ремонтирания преди около година и половина път, е с внушителни размери – и на ширина, и на дълбочина. Мостът е стратегически – той свързва Азия със Западна Европа и затова около него в момента са се образували километрични опашки от тирове.  Шофьорите негодуват и псуват, псуваме и ние. Изобщо много псува българинът. Най-вече политици, полицаи и дупките по пътищата ни, от които имаме премного. И съм сигурен, уважаеми читателю, че всеки от вас, който е попадал с колата си в ямите по шосетата ни, е псувал и се е чувствал поне малко тираджия.
Ремонтът на този пътен пулпит ще отнеме около месец, съобщи в Русе Георги Златев – директорът на дирекция „Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства” в Агенция „Пътна инфраструктура”. Това, естествено, не значи, че няма да има движение. Просто преминаването по моста ще бъде затруднено. Ще се ядосваме и ще псуваме много, защото напускането ни на клоунадата, в която живеем, ще става бавно. Чужденците – и те ще негодуват, тъй като ще се чудят, защо по дяволите им е трябвало да посещават страната ни. Какво да видят? Навсякъде прах, мръсотия, отпадъци и дупки. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-разбити пътища. Дупки, дупки, дупки. Автомобилите не се движат според пътните правила, а следват някаква невидима зигзагообразна линия. Всичко е абсолютен хаос.
И ако вътрешната пътна мрежа си е общински проблем, то дупките, които спират тировете на Дунав мост, са държавен. Наред с блокираните тежкотоварни машини ще блокираме туристи и чужди инвеститори. Може би от страх това да не се случи, вчера господин президента заяви, че основен приоритет ще е изграждането на още 2 моста през реката. Аз пък смятам, че трябва да направим във всеки крайдунавски град по 2 моста. Един основен и един резервен. Нищо, че няма кой да се движи по тях, важното е да ги има, та после да се тупаме в гърдите, че много я строим тази България. Макар и с некачествен бетон и асфалт.
Иначе политиците си я карат на принципа „дума дупка не прави, но не я и запълва”. Така и никой от тях не задвижи нещата за ускоряването на ремонта на пътната яма. Пък и няма нужда – ако имат път из Европата, винаги може да използват служебния еърбъс. Те никога не са част от решението на даден проблем, докато не се сблъскат директно с него. А лошото е, че тази порочна практика я прилагаме и ние. Радваме се, че не сме на мястото на тираджиите и им се присмиваме, че няма къде да идат до тоалетна. Така с подигравки се отнесохме вчера със нелепата смърт на 13-те сръбски граждани, убити от свои съсед, както се подигравахме на самозапалилите се от глад и нищета българи. Защото в телата ни зеят огромни дупки, на дъното на които се спотайва само злоба – другото ни го изчовъркаха така, както се човърка зъбен кариес.

Четвъртата власт

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквато е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват, са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото онзи информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Не случайно в класацията за най-независима медийна журналистика е Европа от няколко години сме все на последно място.
Та, моля ви се!, мигар има свобода на словото у нас? Всички са купени, всички са опорочени. Алчни за пари лешояди, които кълват мършавите монети, подхвърлени им от политици и бизнесмени. Хора без чест, продали душите си на Дявола. И безкрайно отмъстителни. Един от тях, името на когото ми е обидно дори да напиша, нарече своите колеги идиоти и боклуци. Обиди ги от страниците на собствения си уебблог. Там има пълната свобода да отмъщава; това е неговото пространство, неограничено политически. Всеки продажен журналист има такъв отдушник, от където плюе. Плюе там, където е лизал до преди часове. Така се създават интригите, митовете, легендите. Пошлата журналистика руши историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищническият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмуканата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, защото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е вярно или невярно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безскрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.