Sunny Beach belongs to me

Ако Colin McFaull (вокал на легендарната Ой! банда Cock Sparrer – само припомням) беше на почивка това лято у нас, в добилия вече митичен статус Слънчев бряг, то при връщането си в Англия моментално би направил кавър на известната си песен “England belongs to me”. Със сигурност припевът щеше да звучи по този начин:

Sunny Beach belongs to me
A nation’s pride the dirty pubs on the Black Sea
No one can take away our memory
Oh Oh, Sunny Beach belongs to me

Преди няколко дни BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разкрива пиянските оргии на британците, отседлани на почивка в Слънчев бряг. Филмът предизвика див интерес и на Острова, и в България. И докато там се възмущаваха не толкова за това как техните сънародници обливат полуголите си тела по дискотеките с алкохол до ранни зори и после се търкалят пияни по леглата в хотелските си стаи, а за това, че липсата на контрол над такова поведение е не само допустимо, но и дори не се санкционира. У нас филмът се изтълкува с нескрита патетика – ето, самите британци се заснеха как участват в дивашки си оргии, пък на нас ни направиха реклама на курорта. В действителност лентата на Стейси Дули удря особено силно върху имиджа ни и прави най-лошата реклама за туристическата ни индустрия.
Както написах по-горе – Слънчев бряг е митологизирано място. Ако си там на летен лагер от училището, много е вероятно да получиш първата си свирка или първия секс в живота точно на плажа. Там ще си направиш първата татуировка или пиърсинг; там ще се напиеш до безсъзнание, ще повръщаш, ще ти е лошо цял ден, а вечерта пак ще се напиеш. Там ще удариш и първата си линия кокаин, който по-всяка вероятност ще е амфетамин, защото сто на сто ще те излъжат. В края на почивката няма да ти се иска да си тръгваш и със сигурност ще пожелаеш следващата година пак да си там. Няма как да не ти хареса – това е автономна област, курорт сред курортите, където моралът е сведен до минимум, задръжките са по земята, а алкохолът се лее като река, която умива устите и телата на летовниците. Неписано правило е, че на Слънчев бряг ходят само гъзарите, а в другите курорти – аутсайдерите, които не разбират „от живот”. Редом с безпаметните нощи и горещите дни, можеш да изкараш и някой лев – работа бол. Само че за малко пари, никакви осигуровки и дълги, почти 24 часови смени.
Преди две години работех в една печатна медия. Беше лято и много мои познати заминаха към Слънчев бряг – кой да летува, кой да работи. Тогава точно съвместна проверка на НАП и Инспекцията по Труда удариха повечето заведения, защото укривали оборота, а работниците карали денонощни работни смени. Дори затвориха и две новопостроени крила на хотели. За случая написах набързо няколко реда, тъй като за мен беше безсмислено да се впускам в анализи – споделях мнението на моя приятелка, че нещата там са такива и никога не биха се променили. Оказа се права – днес нещата са същите, че и по-зле.

Филмът на Стейси Дули черни не толкова самите пияни британци, колкото нашето институционално бездействие. Да сме честни – британците не са виновни, че никой не им забранява да участват в оргии, да чупят бутилки по улиците, да крещят пияни нощем, да употребяват леки наркотици. Липсата на забрана е право на свобода. Ако бяхме в Англия – грозеше ги глоба и арест. Така щеше да бъде и в Испания, Швейцария, Франция или където и да си помислиш в Европа, но извън Балканите. Но тук сме в България и това сега звучи не като туристическа реклама, а като санкция. Това е удар не само по туристическия имидж на страната ни, а изобщо по цялата ни страна. През 2011-та имаше кой да глобява (естествено не всички), днес нещата са в застой. Кризата кара собственици на хотели, дискотеки и кръчми да измислят нови вратички за заобикаляне на законите, а когато това не е възможно – бутането на рушвети влиза в сила. Не че и тогава не е било така, но поне не е било в такъв размер. Днес желанието за печелене на пари кара работодателите да рискуват и да прекрачват границите на морала, като осигуряват на клиента всичко в името на незабравимото преживяване. И докато за летуващите всичко е просто една авантюра, за хората отстрани това не е точно така, тъй като на карта са заложени история, име, бъдеще.

По-младите читатели едва ли помнят култовото списание „Егоист”, но в един негов брой ( бр. 24, април 1999) Мартин Карбовски беше написал блестяща статия, която наподобяваше вивисекция на имиджът ни пред света. И понеже съм сигурен, че този брой на списанието липсва в домашната ви библиотека – потърсете статията в интернет, има я под заглавие „Вулгария – имиджът ни пред света”. Там ще прочетете какви глупости правим ние българите, когато излезем извън пределите на страната си и какво мислят за нас чужденците, когато дойдат да летуват в България.
За този наш имидж пред света преди много, много години беше писал и Светослав Минков в разказа си „Гост от Запад” – прочетете го и него, поучителен е.

22-та заподозрени

По-долу съм публикувал списък с произведенията на автори, чийто творби са оставили трайни впечатления у мен. Номерирането от 1 до 22 не би трябвало да се приема като подредба по места. Напротив – има творби, които са на по-задна позиция, но които съм препрочитал много повече пъти от тези, намиращи се в началото на класацията. От друга страна обаче, отредил съм по-първите места на моите най-любимите творби.

Заглавието, разбира се, е шега. Авторите на тези литературни шедьоври, оставили своето в историята, няма как да бъдат заподозрени в каквото и да е било престъпление. Единствената им вина като че ли е тази, че са притежавали онази дарба, която е успявала да накара перата им да напишат такива книги, които човечеството е “осъдено” да помни завинаги.
Думите отлитат, написаното – остава.

И така – ето го и моят списък с 22 любими произведения, подобно на онзи, на Франсис Скот Фицджералд.

  1. „Записки от мъртвия дом” – Фьодор Достоевски
  2. „Братя Карамазови” – Фьодор Достоевски
  3. „Деветдесет и трета година” – Виктор Юго
  4. „Приключенията на добрия войник Швейк” – Ярослав Хашек
  5. „Парижката Света Богородица” – Виктор Юго
  6. „Идиот” – Фьодор Достоевски
  7. „Престъпление и наказание” – Фьодор Достоевски
  8. „Ана Каренина” – Лев Толостой
  9. „Мъртви души” – Николай Гогол
  10.  „Фермата на животните” – Джордж Оруел
  11.  „Правилата на мистър Джоунс за модерния мъж” – Дилън Джоунс
  12. “Колимски разкази” – Варлам Шаламов
  13. “Архипелаг гулаг” – Александър Солженицин
  14. „Дрога” – Уилям Бъроуз
  15. „Фактотум” – Чарлз Буковски
  16.  „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” – Робърт Пърсиг
  17.  „ Параграф 22” – Джоузеф Хелър
  18.  „ Пилето” – Уилям Уортън
  19.  „По пътя” – Джак Керуак
  20.  „Плексус” – Хенри Милър
  21.  „Под игото” – Иван Вазов
  22.  „Морски труженици” – Виктор Юго