„Най-вълнуваща ще е онази телевизионна игра, в която загубилият губи живота си”
Чък Барнс

Има една неофициална игра, в която всеки гражданин на България участва волю-неволю. И в нея се говори за абсолютни рекорди, но е малко по-различна от „Книгата на Гинес”. Тази игра се нарича „Рекордите в България”.
Правилата на „Рекордите в България” са странни, както са странни всички неща, които се случват в проклетата ни държава, а голямата награда – още повече! Надпреварата е реплика на книгата на Стивън Кинг „Дългата разходка”. И тук участниците трябва да вървят без да спират, а който спре – след като получи три предупреждения, бива убиван. Нямаш право на почивка, нямаш право да говориш против Системата, нямаш право да бягаш – единственото, което имаш право е да вървиш напред, подкрепен от нищожното количество концентрирана храна, която са ти подхвърлили церберите от властта и която те поддържа жив, колкото да можеш да продължиш да вървиш. Всяко опълчване против Системата се наказва със смърт! В книгата ролята на палачи изпълняват войниците от „Бригадите” на Майора – зъл, подъл и егоистичен деспот. При нас палачите са други…

И така, уважаеми читателю,
Добре дошъл в „Рекордите в България”!
Условията на играта са ти ясни: трябва да оцелееш в държава с абсолютни рекорди. Рекордно ниски зимни температури, рекордно високи пролетни температури, рекорди по уволняване на министри от едно правителство и рекордни високи цени на горивата.
Най-високи сметки за ток, вода и газ, най-много неосъдени престъпници, най-много помилвани престъпници, най-много доносници на глава от население, с най-мизерни условия на труд, с най-голяма безработица, най-бедните в ЕС, с най-ниските заплати в ЕС.
Най, най, най, най, най…

Ако тези условия ти се виждат алогични – сега е моментът да се откажеш.
Ние просто ще продължим да играем играта – нямаме избор. Решихме да останем в страната на абсурдите – България. Единствената страна, която е била под натиска на комунистическия ботуш и която все още не се е оправила. Ние не сме на дъното, ние виждаме дъното, когато погледнем нагоре. Ние сме единствената страна, в която дори и след като си здравно осигурен – плащаш за лечение. Ние сме и единствената страна, в която социални помощи получават цигани, които нито са ходили на училище, нито имат някакъв трудов страж. Ние произвеждаме лекарства и ги изнасяме извън граница. В другите държави собствените ни лекарства са по-евтини, отколкото при нас. Нашите родни ябълки и круши са по скъпи от портокалите и бананите, които внасяме. Ние сме под всякаква критика… Ние сме против всякаква логика. Ние сме НЕ-човеци!
Нас ни юркат като овце и ние мълчим като овце. Така ще е, докато всички като един не се вдигнем срещу това безправие и беззаконие. Но не виждам кога ще стане това. Онзи ден имаше общонационален протест срещу безобразията в България. На него, освен че самите организатори не са присъствали, е имало и страшно малко хора. Ще цитирам думите на един от участниците:
Спинкате ли позорни граждани на тази смешна държава????
ВИЕ СТЕ МЕЧТАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК!!! Добре, че хората по светът имат повече душа от вас и се борят за правата си и ще успеят, е иначе целият свят бъде приспан за отрицателно врем, ако гражданите бяха като Вас.
Днес осъзнах, колко му е било трудно на Васил Левски, да се занимава с робския народ!!!
А на МИШКИТЕ,които се криха вкъщи ще кажа само едно:
Продължавайте да се криете, страхувайте се, мързелувайте, но когато някога вашето дете ви попита: “Мамо, тате, защо вие не бяхте там да се борите за нашето бъдеще?” вие им отговорете: “Ами беше ме мързел”.
Днес – в София – ми бе мъчно, тъжно и болно… Мъчно, че бяхме толкова малко, тъжно – че очевидно или не ни разбират, или не знаят за нас, или си живеят добре и не им се протестира и тъжно – защото имам две деца и все ми се иска да останат тук да живеят… Като цяло обаче – пак ми се реве, но не от щастие – както се надявах вчера, а от тъга… Очевидно всеки ще се спасява по единично – стара българска традиция…

Ето това е играта, в която участваме, уважаеми читателю.
Последен шанс да прецениш дали да се състезаваш, или да гледаш отстрани.
Изборът е единствено твой (все още!).
И докато ти се чудиш какво да правиш, ние продължаваме напред, защото искаме да спечелим голямата награда – да оцелеем…

За хирургическия блок в Монтана се е говорело, говори се и ще се говори още дълго време. И няма как. На влизане в Монтана от София, вдясно от теб се набива на очи огромна  девет етажна сграда от бетон и тухли, с няколко крила и площадка за кацане на хеликоптер на покрива.

Снимка: Internet

В средата на 80-те години, за да се освободи терен за застрояването на бъдещата най-голяма хирургична клиника в България, с решение на Министерството на народното здраве, се отчуждава цял квартал. Първата копка на хирургическия блок е направена през 1984 година, а до 1994 в строежа, по думите на тогавашния здравен министър, са вложени над 25 000 000 лева. Докато се извършват строителните дейности, се закупува и медицинско оборудване. През 1995 година строежът спира поради липса на пари, а оборудването е разпродадено.
Оттогава до днес съдбата на този паметник на социализма така и не се решава. Замислен като най-голямата клиника по хирургия в България, в която да работят не само български, но и чуждестранни лекари, днес масивната сграда стои като язва на един от изходите на Монтана.

Фондация за нова култура, която е частна неправителствена организация, реализира проект “Изоставеният Северозапад”, който цели да насочи вниманието на обществото върху възможността изоставеното “културно наследство” да „реформира” традиционно и статистически най-бедния регион в ЕС в условия на икономическа криза.
Точно за това те са организирали и отворен конкурс на тема: „Какво бих направил с тази сграда – недовършеният хирургически блок в Монтана?”.
Целта на конкурса е да намери добри идеи за трансформация и адаптация  на сградата в съвременния живот на Монтана.
Крайният срок за изпращане на проектите е 1 май 2012 година, а пълни подробности за Фондация за нова култура и проекта „Изоставеният Северозапад” може да намерите на следния електронен адрес:

http://novakultura.org/bg/?p=237

Най-сетне дълго чаканата екранизация на апокалиптичната книга на Джак Керуак “По пътя” е факт!
“По пътя” не може да се нарече просто книга. Мнозина я считат за Библия на цяло едно поколение. Не случайно литературните критици твърдят, че “По пътя” е преобразила не само Америка, но и света.
“По пътя” е начин на мислене. Тя не просто се чете, а се изживява.
Затова не ни остава нищо друго, освен да дочакаме премиерата на филма на Уолтър Салс, която се очертава през май в САЩ и някъде към септември в Европа.

Замислен през 2004 и реализиран чак през 2011 година, „Английският съсед” със специалното участие на британския актьор Лесли Грантъм е комедиен сериал направен по едноименната книга на Михаил Вешим и режисиран от Дочо Боджаков (познат още с „Патриархат”).

„Английският съсед” е сериал за срещата на две коренно различни култури. От едната страна са редът и трудолюбието при англичаните, от другата – хитростта на българите. Сериал, който не цели да критикува и усмива, а по-скоро да покаже житието-битието на хората от село, които се нагаждат според времето и обстоятелствата.
Картината ни пренася в малкото българско селце Плодородно, където всеки от жителите му се занимава с всичко друго, но не и с труд. Там е Нотингам – млад мъж, на който основното занимание е да залага на еврофутбол, там са местният даскал по химия и запасният полковник от ДС Щърбанов, които варят „уиски” в селското училище и го пласират в кръчмата, там е и Киров – млад скинар, лутащ се между национализма и престъпленията, който така и не може да открие себе си и да намери точното си място, там е и кметът – човек с глобален поглед над нещата и с европейско мислене, решил да използва всичките възможности, които Европейският съюз му предоставя, за да разкраси и разнообрази Плодородно.
Съселяните са свикнали един с друг и всичко върви нормално, докато един ден в Плодородно не пристига англичанинът Джон Джоунс, който купува къща там.
Постепенно животът на всеки от селото се променя  и идва един момент, в който не можеш да разбереш дали нашите селяни са приели английските обноски или англичанинът Джон е придобил българските нрави и привички.

„Да пием повод има вечно:
любов, пътуване далечно,
празник, сватба и нов дом,
кръщенета, весел лов,
оздравяване успешно,
или мъка безутешна,
в чест на Новата година,
или просто – без причина.”
                       Робърт Бърнс

България си позволи да изгуби по особено нелеп начин още един студент. Един студент от тези малкото, които решиха да завършат образованието си в страната. Един студент, който дори никакъв студент не е – та той е само на 19 години и студентският живот беше пред него; животът му беше пред него.
Има една много коварна френска стара песничка. Ще ви цитирам част от нея за целите на метафората:

„Убиха господин полицая,
гроба му никой не знае…
Петнадесет минути преди смъртта си,
той бе още жив…”

Преди 4 години в една столична дискотека в Студентски град ад, казват, седяло момче на име Стоян Балтов. Бил 20 годишен младеж, студент по химия. Петнадесет минути преди смъртта си, той бил още жив. Вече го няма, защото е пребит до смърт пред входа на дискотеката. Къде е гробът на Стоян днес знаят само близките му, а той изобщо е забравен. Спомнихме си за него тия дни, когато друг студент, 19 годишния Марио, бе убит с нож отново в Студентски град ад.

И тогава, и сега, много неща се изприказваха, много пръсти се поклатиха, много закани се изрекоха. И нищо. България си позволи да изгуби по особено нелеп начин още един студент. Един студент от тези малкото, които решиха да завършат образованието си в страната.
Затова, вместо да чакаме справедливост, която така и никога не идва в България, нека като зрели хора да не се тръшкаме в търсенето на виновник и не се самобичуваме с думите „всички ние сме виновни”, а да погледнем напред и да се опитаме тези убийства на българската младеж да не се повтарят.
Как?
Засега единственото, което мога да посъветвам всеки един студент е: „пази се сам/а”. Вярвам, че всеки е достатъчно зрял и мисли, когато трябва да вземе решение, защото на друго засега няма на какво да разчита.

На днешния голям празник за България – 3-ти март, ще обърна внимание на един български борец за освобождението й; един герой и знаменосец в четата на Филип Тотю – Никола Странджата.

Предните години писах като цяло за свободата или за Априлското въстание.
Днес ще припомня безсмъртните слова на Странджата, които той изрича в кръчмата си в Браила пред българските хъшове.
За огромно съжаление, неговите думи и днес звучат актуално и вярно.

„И вий сте прави, защото сте бедни и нещастни страдалци, каквото съм аз… Мъчно ми е за вас, да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места. Мъчно е, мъчно е и за мене, с уморените ми кокали, с болните гърди да ги върша тия работи – да шетам – аз, дето едно време носех левското знаме, тая ръка сега държи лъжицата… Станахме баби.
Ах, братя мили! Няма какво да жалим!
Ако ние тук сме скитници и страдалци, в България нашите бедни братя са хиляда пъти по-зле – там народът пищи кански в робство и няма какво да стори. Ний поне сме свободни!…
Може още дълго време да страдаме, може още дълго да гнием, да умираме… но нищо – народ без жертви не е народ!… България има цял народ от роби, ми нека има и няколко мъченика днес…
Аз знам, чувствам го. Работите ще се променят скоро, ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни. И нашите сърца ще загърмят отново и ще викнат: „Смърт или свобода!” и ще умрем в слава и в борба и няма да загинем като кучета… ще се бием, братя мили, ще се бием за свободата на България.
Да живее България!”

Два свята – нито един излишен.
Два свята, без които не можем. Два свята – на Земята и под Земята.
На Земята има бедни и богати, под Земята – всички са равни.
Два свята и никога три.

Наричат миньорите в Боринажа „черните мутри”, а самата местност в Белгия – „Черният Египет”. За тях е споменавал Ървинг Стоун в биографичната книга за Винсент Ван Гог „Жажда за живот”. Описвал ги е като малки, почернели от въглищен прах човечета, изнурени от работа, страдащи от охтика, вечно гладни и жадни; черните мутри от Боринажа – на Земята зъзнещи от студ, под Земята в мините – изгарящи от топлина. Хора, загубили човешкият си облик. Хора, за които единствените удоволствия в живота са кратките почивки в мините, когато могат да хапнат хляб и сирене с възкисело кафе.
Преди много, много години Емил Зола прекарал там известно време, за да събира материал за своята книга „Жерминал”. Екранизация на класическия роман на Зола днес е направил режисьорът Клод Бери в едноименния филм „Germinal”. В главната роля е Жерар Депардийо – човек с грубовати обноски, но с добра душа и меко сърце.
“Germinal” е филм за експлоатацията на човешкия труд, но също така и филм, за човешката жажда за справедливост. Миньорите знаят, че увеличаването на заплатата при капиталистическа икономика е утопия. Те са обречени на вечен труд и безпаричие, а най-лошото е, че са свикнали със съдбата си. Един ден, обаче, един човек променя тяхното мислене. Същият този човек ги повежда на барикадите срещу алчните им господари. Битката е неизбежна!

Една скучна откъм филми 2011-та година и съвсем естествено едни скучни награди „Оскар”.
Онова „всичко е написано”, днес звучи като „всичко е заснето”, което пък никак не извинява липсата на идеи при режисьорите.

Победителят (за първи път няма да употребя „големият” с „победител”) на вечерта е The Artist – нищо неочаквано или изненадващо.
Ето и другите НАЙ (пълният списък – тук):

* режисьор: Michel Hazanavicius (The Artist)
* актьор в главна роля: Jean Dujardin (The Artist)
* актриса в главна роля: Meryl Streep (The Iron Lady)
* актьор в поддържаща роля: Christopher Plummer (Beginners)
* актриса в поддържаща роля: Octavia Spencer (The Help)
* оригинален сценарий: Midnight in Paris  (Woody Allen)
* адаптиран сценарий: The Descendants
* анимационен филм: Rango
* документален филм: Undefeated
* чуждоезичен филм: A Separation (Иран)
* визуални ефекти: Hugo
*операторска работа: Hugo
*монтаж: The Girl with the Dragon Tattoo
*саундтрак: The Artist (Ludovic Bource)
*звуков микс: Hugo
* монтаж на звуковите ефекти: Hugo
* песен: „Man or Muppet“ (The Muppets)
* късометражна анимация: The Fantastic Flying Books of Mr. Morris Lessmore
* късометражен филм: The Shore
* късометражен документален филм: Saving Face
* грим: The Iron Lady
* костюми: The Artist

Че има нещо гнило в България – има.
Напоследък обаче много се развоня на изгнило.
Тия дни гръмна един скандал с едни пари, които били раздадени като бонуси на едни служители от една шефка. Шефката се казва д-р Нели Нешева. Тя е директор на НЗОК. Нели Нешева, освен че ми е страшно несимпатична, е и адски безочлива и нагла. Гледах я вчера как показа арогантното си поведение пред журналистите, сякаш те са виновни за случилото се.
Всъщност какво се е случило?
Д-р Нели Нешева е раздала като бонуси за 2011 година някакви си хиляди левове. За нея самата е определила 12 000 лева. Според нея, на толкова е оценила труда си през изминалата календарна година. Няма лошо. Хубаво е, когато шефът ти те стимулира с пари. Аз взех 200 лв. за миналата. Е, не са 12 000, но е по-добре от нищо. Разгневената Нешева вчера, днес е много кротка. Казват – нощта утешава. Гледах я пак тази сутрин по една телевизия – разкайва се за безобразното си държание вчера и каза, че ще дари парите си за благотворителност. В същото време гледах и здравния министър по друга телевизия. Той се опита да обясни, че това не са бонуси, а – напротив – това са изработени пари. Накрая най-нагло заяви, че въпросът с тези пари е малко по-специфичен и хората не могат да го разберат.
Ние, хората, обаче разбираме нещо друго. Върху тези бонуси не са плащани нито здравни, нито пенсионни вноски. Това са чисти пари. Ето това разбираме ние. Разбираме също и че е криза и трудно свързваме двата края.
Затова тази порочна практика трябва да бъде премахната, защото утре в някое министерство ще решат да си оценят труда на по 100 000 лева (примерно). Какво им пречи? А тия пари идват от моя и от джобовете на другите обикновени хора като мен. Но ние, разбира се, едва ли може да разберем спецификата на тоя въпрос…

„…Дантон кресна:
- Ако имах за два лиарда власт, щеше да стане страшно!
- Зная какво казвате, Робеспиер – продължи Марат, – зная какво е ставало в кулата Тампл, докато угояваха Луи Шестнайсети, и то така, че само през месец септември лъвът, лъвицата и лъвчетата са изяли осемдесет и шест кошници праскови!”
Виктор Юго, „Деветдесет и трета година”

За това пак ще повторя: спрете тази порочна практика, особено в периода на криза или въведете някакъв таван за парите, които си опеделяте извън заплатата!
Не е нужно историята да повтаря Френската революция.
И, ако днес няма Бастилия, то има Парламент!
Един ден на тоя изстрадал български народ наистина ще му дойде до гуша и ще стане страшно, защото напоследък наистина много се развоня на изгнило.

И ние, българите, да не останем по-назад, отиваме да протестираме днес срещу търговското споразумение за борба с фалшифицирането АСТА.
В повече от 15 български града ще има организирани мирни протести, досущ като в останалите 150 европейски такива.
Няма да стоим отстрани, я!

Дълбоко в себе си обаче съм убеден, че повече от 2/3 от гражданите, които ще идат на протестите, нямат хал-хабер какво е АСТА, нито пък знаят за какво изобщо са отишли на протест. Попитайте ги каква е гражданската им позиция – ще ви кажат, че протестират. Попитайте ги срещу какво – ще ви кажат, че срещу АСТА. Попитайте ги знаят ли какво е АСТА – ще ви кажат, че това е „да не може да сваляме филми от замундата”. Ето я голямата мъка на българския интернет потребител – филмите. Той не надига глава на недоволство срещу личната си свобода, не мисли и не разбира, че ще бъде следен, че е ограничен, че е под прицел – не! – той протестира срещу забраната “да теглим филми”. АБСУРД!!!
Българинът обича да протестира, но като цяло няма ясна цел и идея. Той обича да е там докато не дойдат ченгетата с палките. Ако проследите историята на българските протести, ще видите много изумяващи и нелогични неща:
- българи, които пият и ядат кебапчета
- българи, които тръскат тлъсти шкембета под звуците на ориенталска музика
- българи, които трошат витрини на магазини и чупят всичко по пътя си
Това не е протест – това е безобразие.
Нещо подобно ще бъде и днес. Точно заради това аз няма да присъствам на това мероприятие.
А иначе АСТА отдавна си биха дузпата с безумните си искания… Най-малкото, че ако осъществят проекта си, трябва да спрат интернет и да затворят 90% от магазините не само в България, а изобщо.
Защо тогава да протестираме срещу нещо, което практически не може да просъществува?
Още повече, че правителството вече спря процедурата по сключване на Търговско споразумение за борба с фалшифициране.
А по форуми и социални мрежи се организира втора стачка.
Срещу кого?!?!?! Срещу какво?!?!?!
АСТА la vista!