Останалите

Един бърз виц, наместо преамбюл: „Когато по National Geographic пророкували, че Слънцето ще угасне след около 4-5 милиарда години, българите се затюхкали: „Брей, да му се не види, тъкмо ще сме излезли от кризата и ето ти нов проблем!” Шегата е толкова смешна, колкото и притеснителна. И съвсем естествено, цели да обрисува със сатирични краски бездействието на Държавата.

Наскоро проведено проучване показа, че над 400 000 българи на възраст между 15 и 55 години имат намерение да напуснат страната ни. Това са 17% от населението ни. Желанието им е продиктувано от високата безработицата, лошите икономически условия, ниското заплащане или некачественото образование.  Към момента безработицата достигна 13.8%, а с нищо не показва, че процентите ще спаднат – напротив, дори ще растат нагоре. Статистиката, знам, е коварна, но тя прави живота подреден. Нужно е да знаем тези цифри, за да направим някои изводи.

От години България е изправена пред три социални предизвикателства: масова бедност, масова безработица и трайни неравенства. Лошото е, че хората вече загубиха надежда, че нещата могат да се оправят и не вярват в така нареченото „светло бъдеще”, което се оказва мираж. Светлина в тунела не се вижда при финансовата и икономическа нестабилност на страната ни. Освен тях, гражданите всекидневно се срещат с куп други проблеми на държавата – скъпо здравеопазване с лоша здравна реформа, некачествено образование, прогнила съдебна система, корупция, мафия, организирана престъпност, олигархия. И докато едни забогатяват по нечестен начин и няма сила, която да е в състояние да ги спре, обикновения данъкоплатец обеднява все повече и повече. Естествено – той няма зад гърба си кой да лобира за интересите му, няма синя лампа, няма партийно минало.
Днес не би учудило никого, ако кажем, че в страната ни се маркира една територия, която очерта границите на държава в държавата – София. Примамени от по-високото заплащане и по-голямата възможност за намиране на работа, хората от провинцията масово напускат родните си места за да търсят реализация в столицата. В същото това време Държавата бездейства. И то бездейства по един престъпен, антибългарски начин. Последните няколко години на политическа нестабилност не само сриват имиджа на страната ни, но и спомогнаха за това да ни сравняват с държави от Третия свят. Смяната на политическото управление показа, че не води до нищо добро, дори напротив – затъваме все повече и повече, защото смяната на политическото управление е един кръговрат – сменяме днешните тирани с предните деспоти. Грешката е в самите управляващи, които поели кормилото на властта, не искат да работят за развитието на България, а веднага започват да намират кусури на предното правителство и да вадят мръсните им ризи. Започва една трескава надпревара на мерене на престъпления – кое правителство е окрало по-малко пари; кое правителство е замесено в по-малко корупционни скандали; кое правителство е назначило на ръководни длъжности по-малко хора с тъмно минало. И докато властимащите участват в това безумно състезание на парадоксите, държавата ни гние. Точно това бездействие и нехайство от страна на управляващите кара хората да напускат страната ни и да си търсят късмета в други държави, като отричат патриотичното схващане, че камъкът си тежи на мястото. И донякъде са прави – камъкът тежи там, където го поставиш.

Единственият начин обстановката в страната да се стабилизира, е политици и всички ние да спрем да мислим за собствената си изгода, да спазваме законите, да станем по честни и отговорни за бъдещето на страната, за да бъде тя по-благоприятна за живот, ако не за нас, то поне за поколенията след нас. С тази не лека задача днес са се заели протестиращите. Спор да няма, но днешните вълнения с нищо не приличат на предните от 1990, 1997 и зимата на 2013 година. Онези протести бяха протести на глад и физическа немощ. Тези днес са морални – чисто човешки дълг и задължение да защитиш родината си от чужденците, които ни купуват и родните, които ни продават. Това не е борба за кора хляб или парче соев салам, това е борба за България.
Има разлика.

Тълпата

Зимата го написах – това е битка срещу комунизма. Но тази битка, за мое огромно съжаление, няма да се увенчае с успех. Ние сме държава от Втория свят; ние сме държава от Източна Европа. Нашата орис е да страдаме от недостиг на кислород, стъпкани от червения комунистически ботуш. Всъщност по-правилно е така: ние сме единствената държава от този бивш блок, която трябва да живее с тази злочеста съдба.
Сигурен съм, че повече от половината протестиращи днес не са яли банани само на Нова година. Сигурен съм. Както съм и сигурен, че техните бащи са чакали по 10-на години за да им дадат лека кола Москвич. Те не помнят онова време и затова протестите им днес са жаловити; отнасят се миролюбиво и любезно със заразното зло. Учтиви съм към палачите, вместо да им приложат единственото справедливо нещо – nemesis. Но те не са го живели този комунизъм и не го помнят.
Тези дни препрочетох отново „Овчарчето Калитко”. Книгата беше задължителна литература през лятната ваканция за учениците. Не съм сигурен, че днес има задължителна литература, както не съм сигурен, че някой изобщо чете. Но тогава се четеше. Книгата е очарователно приключение. Толкова много ми харесваше, че винаги мечтаех да бъда като Калитко – безстрашен и крайно борбен. И да бия немците, да ги бия, бия… Но пораснах и отново препрочетох книгата. Сега вече, от позицията на зрял и интересуващ се от политика човек, осъзнавам колко подла пропаганда е цялата история. По какъв безскрупулен начин се  е насърчавал детския ум да мрази онези, които са били против червената партия…
Но мисълта ми беше за пропагандата. Днес е както и преди – само обещания и лъжи. Обидно е, че все още има хора, които се хващат на тази въдица, останала дори без стръв на кукичката. Тези хора са огромна част от обществото, което остана измамено от двама лидери на политически партии – Волен Сидеров и Лютви Местан. Единият начело на националистическа организация, а другият – на етническа. Два различни образа, имащи една цел – да привлекат електората на тяхна страна. И те, подобно на останалите, искат власт и пари. Те обаче имат предимство пред другите – владеят много добре реториката, красноречието. Умеят да убеждават, а как по-лесно да убедиш някого, отколкото когато използваш думи като национализъм и етнос? Тези двамата са следствие на причината, чието име е комунизъм. Той им даде картбланш и те го използват по особено коварен начин.
Споменах излъганите. Днес те скандират против комунизма и пребоядисаните лидери на партии, но никога не биха признали, че на последните избори много от съставящите тълпата са гласували най-вече за Сидеров. В желанието си да прикрие постъпката си, тълпата иска да свали от пиедестала цялото правителство, като не съзнава, че действа хаотично.  Тълпата прилича по-скоро на инцидентно множество, отколкото на истинска тълпа – няма ясна идея какво трябва да се случи по-нататък, както няма и лидер, около който да се съсредоточи тази голяма група от хора.
Нека да сме погледнем напред: тълпата сваля правителството. Насрочват се нови избори. Те ще са през септември по всяка вероятност, а от тях ще се възползват онези, които същата тази тълпа свали през февруари – ГЕРБ. А когато това се случи, а няма причина да не се случи, има огромна вероятност да повторим съдбата на протестиращите съседи в Турция – там онези, които не са с властта, биват дамгосани като дисиденти.
Мой познат, член на политическа партия зимата ми каза, че от главната щаб квартира са им казали, че най-важното нещо е ГЕРБ да паднат от власт. Днес същият този човек ми каза, че вече нареждането е друго – да правят всичко възможно БСП да паднат от власт. И докато все още има хора, които вярват, че ГЕРБ е по-добрата мафия от БСП (или обратното), онези горе ще продължат със задкулисните игри. Това ще доведе до ново недоволство сред тълпата. Отново ще има протести и пак – избори.
Но тогава вече, когато това се случи – България ще банкрутира официално. Ето това е онова нещо, което тълпата не проумява – тя няма идеи за по нататъшни действия. В желанието си да съди, тя не умее да критикува. Няма опит – житейски и политически. Не проумява, че нови избори днес само ще влошат състоянието на прогнилата ни държава. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. Определено става трудно да се определи кое действие е правилно и кое не е. Ето ви един от многото парадокси: тълпата иска промени на избирателния кодекс, но в същото време иска и оставката на правителството. Е, тогава кой да измъдри и гласува този нов закон?! Ето ви друг парадокс: тълпата иска нови избори, но в същото време не иска да гласува, защото няма за кого. Добре, тогава за какво са новите избори? За какво? Не е ли по-добре да почакаме до пролетта и тогава, заедно с европейските избори, да направим и ние нашите. А дотогава да се работи усърдно за оформянето на една нова и истинска десница, която да изберем? Не е ли по-добре за всички? По-добре е, разбира се, но…
Силата, с която се сдобива тълпата опиянява. Вземе ли връх тя, стига се до безредие. Най-логичното е тя да мисли, че ще свали всяка следваща власт – и с право! – тя владее ситуацията. Но докато трупа сила, губи мисълта. Кажете ми честно: наистина ли вярвате, че на следващите избори управлението на България ще поеме бай Григор от Полски Тръмбеш, примерно, който пред камерите на телевизиите е заявил, че ще бъде честен и ще работи за България?!
Тълпата би трябвала да остави това безспорно безсрамно правителство да направи първите стъпки.  После винаги може го свали отново. И, естествено, трябва да го свали, но пак повтарям – после! Колелото на Държавата трябва да направи поне един оборот, за да може да се движи по инерция, когато се наложи (а ще се наложи съвсем скоро!). Позволим ли си да сложим спирачка на Държавата преди да е тръгнала, обричаме я на гибел.
Тълпата, иначе толкова мирна и симпатична, трябва да излезе с ясно становище и цел. В противен случай ще продължи да се върти в този омагьосан червен кръг. Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите.
Живеем в 21 век и имаме точно два пътя – или да се примирим, или да не го направим.
Поуките са за всички.

Социална заплаха ли са социалните мрежи?

Orwell

В една демократична страна преди няколко дни беше организиран екопротест, които прерасна в антиправителствена демонстрация, обхванала повече от 50 града. Само за тези няколко дни арестуваните са над 1200 души, като има тежко пострадали и дори мъртви. Държавата е Турция, а протестите са срещу авторитаризма на министър председателя Реджеп Ердоган. И ако допуснем, че боят с палки над протестиращите, както и тяхното обгазяване със сълзотворен газ е превантивна мярка срещу масовите безредици, предизвикани от революционните действия на протестиращите, то други едни събития накараха хората от цял свят да осъдят деянията и на властта, и на полицията в Турция.
Преди 2 дни бяха арестувани над 20 потребители на социалната мрежа Twitter по подозрение, че настройват протестиращите към крайни действия. Още 14 човека са обявени за издирване. Министър-председателят Реджеп Ердоган нарече Twitter “нарушител на спокойствието” в страната и източник на дезинформация. Полицията търси заподозрените чрез техните IP-адреси, а самите блогъри са арестувани направо в домовете им. В цинизма си Ердоган стигна до там, че заяви, че някои от протестиращите трябва да бъдат обесени на дърветата в парка Гези – мястото, където пламна искрата на протестите.
Заговори се, че Турция може да се ограничи достъпа на потребителите до Facebook и Twitter. Нещо подобно изпитаха жителите на тази страна и през 2010-та година, когато беше забранен достъпа до YouTuBe.
А иначе сайтът за микроблогове Twitter е открита платформа, в която всеки може да публикува каквото желае. Забрана за достъп до каквато и да била социална мрежа в една демократична държава е посегателство над личната свобода, както и да го тълкуваме. Това е посегателство над правото да общуваш, да се изразяваш и да имаш собствено мнение. Това е тоталната власт, която освен че ти забранява да пишеш и говориш, също те и следи – на улицата, в работата, вътре в дискотеката, в леглото с любимата жена. Тоталната власт, която контролира мислите и чувствата ти; тоталната власт, която си играе с теб, подиграва ти се, тъпчете и накрая дори те смазва с тока на лачения си ботуш. Това е издевателство в най-висша форма. Големия брат от антиутопията на Оруел „1984”.
Няма нищо по-ужасно от това да бъдеш следен и над теб да тегне забрана – забраната да бъдеш свободен човек!

А вий… вий сте идиоти!

В интересно време живеем – спор да няма. Докато едни почитат паметта на Христо Ботев, други протестират срещу правителството. Трети пък се надпреварват в социалните мрежи кой повече харесвания ще събере на публикувани снимки с лика на революционера. Четвърти си честитят – честит празник, пишат, без да съзнават, че днес – 2 юни, свеждаме глава в знак на преклонение към Христо Ботев.
Тези третите и четвъртите са олицетворение на голяма част от днешната греховна младеж – онази мързелива, неука и олюляваща се от опиати младеж, която нито знае кой е Христо Ботев, нито пък прави разлика между празник и преклонение. Те не четат уроците си, не отварят учебниците си, а книгата за тях е табу. Изучават обаче същността на социалните мрежи и приложенията на мобилните си телефони. Знаят повече думи на английски, отколкото на български и по-често пишат на латиница, отколкото на кирилица.
Мой познат днес ги посъветва: „Вместо да споделяте снимки на Ботев, да бяхте го прочели…”. И де да бяха! Щяха да знаят каква историческа, героична личност е Ботев. Щяха да знаят за епохалното му дело. Щяха да знаят, че той е една от най-именитите фигури на българската революционна дейност, литература и публицистика. Поет и бунтовник, ревностен пазител на националните идеи, Ботев оставя трайна следа в освободителното движение на България. Сам загърбил науката и отдал се на една по-възвишена цел – родното благо – той не умира! И ако тогавашните му думи “Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.” са звучали като лично извинение, то сега звучат като укор и санкция към днешното политическо управление. Няма ги вече ония родолюбци от старото време, няма ги четниците, няма ги революционерите и най-вече – няма ги хората. Според Ботев: “Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата”. Днес такива хора сега са повече от нужни на България, защото както тогава, така и сега, единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос е революцията. В политическия смисъл на думата. Ботев е добър пример как не самата идеология е толкова важна, колкото конкретните действия срещу властта и системата.
Да бяха го прочели, само да бяха… Нямаше да срамуват толкова днес. Защото, в края на краищата, всичко опира до доброто възпитание.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

4estit 24 mai, bratq bylgari!

4estit praznik na slavqnskata pismenost i na bylgarskata prosveta i kultira, bratq bylgari!!!
Dnes e golqm den – po4itame deloto na velikite bratq Sv. Kiril i Metodii. Te sa izmislili azbukata, na koqto pi6em dnes!

АБВ

Да си призная – мислех да продължа да пиша на латиница (т. нар. “шльокавица” или “маймуница”), пренебрегвайки кирилицата. Какво като днес почитаме писмеността, просветата и културата? Какво като това е празник на духовното извисяване; на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на културата? Какво като глаголицата, създадена от двамата братя, е дело високохуманно и служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовното израстване? Мигар днес ценим това феноменално постижение?
От ден на ден потъпкваме и скверним българската писменост. Не си служим с нея (въпреки удобството за четене и разбиране), а предпочитаме латиницата (въпреки неудобството за четене и разбиране). Вмъкваме или заменяме цели думи и изрази с чужди. Демократизацията на езика наложи употребата на цяла гама от други езици в изречението, но никой и до днес не може да обясни на какво се дължи този факт – на обикновена хвалба, че поназнайваш чужди думи, или просто, защото е наложен социален модел, който се приема за „модерен”.
Отвикването да се борави писмено със кирилица в интернет, а често дори и неумението, създава трудности за четящия, като посрамва пишещия. Употребата на латински букви далеч не е онзи удобен начин на изразяване. Да не говорим, че дори е един родоотстъпнически, антибългарски модел, омаловажаващ великия труд на светите братя Кирил и Методий. Срещал съм честитки за днешния празник на латиница.  Дори съм получавал отговори на мои запитвания от журналисти и институции написани по такъв начин. Защо все още има хора на отговорни и ръководни постове, които използват този начин на писане – трудно ми е да отговоря с точност. Знам само, че то е нещо, като да се отречеш от своето, родното; да загубиш националната си идентичност.
Споменах журналистите – днес също се чества и денят на българската журналистика. Не е сега моментът да спорим дали съществува истинска журналистика у нас и доколко самите журналисти са такива, но трябва да се спомене за повсеместната неграмотност при повечето от тях. И ако приемем, че днес светът се развива с шеметна скорост, а печатните медии отстъпват място на онлайн медиите, то това действително изисква адекватни реакции и бързина на мисълта. Но, съгласете се с мен, няма как да приемем такова нещо за извинение, че не познаваш елементарните граматически правила в българския език. Често засичам статии (и то на утвърдени родни журналистически пера), изобилстващи от правописни и пунктуационни грешки. Според въпрос е на кого е вината – на неграмотността на журналиста или на мързела на редактора му. Ясно е само едно: тези грешки петнят името и на пишещия, и на медията, за която работи.
Умственото занемаряване (да не употребя силна дума като „затъпяване”) на някои достигна такива висоти, че те дори „измислиха” нови думи, непознати на българските езиковеди. Появиха се глаголи като „входирам” или „накокържвам”. Те са рожби на наши депутати. Къде смешно, къде жалко, но така способстваха за оформянето на т. нар. депутатски речник, който от своя страна изобилства от диалекти.
Неумението да повечето родни управници да се съобразяват със сферата на общуването и да се отклоняват от езиковокнижовните норми е показателно за нивото на езиковата грамотност. Да не говорим, че езикът в българските законопроекти също страда от много проблеми: пунктуационни грешки, неправилна употреба на главни букви, слято, полуслято и разделно писане.
В този ред на мисли, ние трябва да имаме сериозни притеснения за развитието на просветата и културата у нас. Ден след ден онези, които четат книги стават все по-малко и по-малко. Нека не допускаме това да се случи и с пишещите. Дето се казва: изгубихме четмото, да не губим и писмото…
Честит празник още веднъж на славянската писменост и култура, а също и на българската журналистика!

Честит рожден ден, “Клуб Тъпак”

klubtupak

Честит ни втори четвърти рожден ден!
Най-ревностните ни читатели знаят, че с Тодоров стартирахме проекта „Клуб Тъпак” някъде в началото на 2004-та. Точната дата няма как да знаем, защото старите текстове останаха някъде в историята. Така им било писано…
Но пък помним новото начало – 21 април 2009 година. Оттогава досега сме написали толкова много текстове под формата на градивна критика, та чак понякога сме се чудели откъде у нас този тънък усет, усещане и изказ. Можехме да напишем и повече, но миналото лято някакви неприятни словенци или словаци (все ги бъркам!) ни хакнаха. За момент спряхме, но за пореден път продължихме. Защото все пак ни иде отръки да боравим с перото. Явно сме дори. Така де, добри сме и искаме да го знаят още повече хора.
Какво друго? Повечето неща ги казах на миналия ни рожден ден – кои сме, какви сме и защо го правим. Сега остава да си пожелаем здраве и повече материал за писане, който май няма да липсва, имайки предвид цирка, в който участват т. нар. български „политици”, и в който перманентно ни забъркват и нас – гражданите.
Общо взето това е. Наздраве на вас и щастливо детство на най-малкия ни фен Калоян – детето на Тодоров и Десислава 🙂

По пътя

Една дупка яма, зейнала на пътя през Дунав мост при Русе блокира движението. Четвърти ден нямаме сухопътна връзка с Румъния, защото кратерът, отворил се на иначе ремонтирания преди около година и половина път, е с внушителни размери – и на ширина, и на дълбочина. Мостът е стратегически – той свързва Азия със Западна Европа и затова около него в момента са се образували километрични опашки от тирове.  Шофьорите негодуват и псуват, псуваме и ние. Изобщо много псува българинът. Най-вече политици, полицаи и дупките по пътищата ни, от които имаме премного. И съм сигурен, уважаеми читателю, че всеки от вас, който е попадал с колата си в ямите по шосетата ни, е псувал и се е чувствал поне малко тираджия.
Ремонтът на този пътен пулпит ще отнеме около месец, съобщи в Русе Георги Златев – директорът на дирекция „Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства” в Агенция „Пътна инфраструктура”. Това, естествено, не значи, че няма да има движение. Просто преминаването по моста ще бъде затруднено. Ще се ядосваме и ще псуваме много, защото напускането ни на клоунадата, в която живеем, ще става бавно. Чужденците – и те ще негодуват, тъй като ще се чудят, защо по дяволите им е трябвало да посещават страната ни. Какво да видят? Навсякъде прах, мръсотия, отпадъци и дупки. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-разбити пътища. Дупки, дупки, дупки. Автомобилите не се движат според пътните правила, а следват някаква невидима зигзагообразна линия. Всичко е абсолютен хаос.
И ако вътрешната пътна мрежа си е общински проблем, то дупките, които спират тировете на Дунав мост, са държавен. Наред с блокираните тежкотоварни машини ще блокираме туристи и чужди инвеститори. Може би от страх това да не се случи, вчера господин президента заяви, че основен приоритет ще е изграждането на още 2 моста през реката. Аз пък смятам, че трябва да направим във всеки крайдунавски град по 2 моста. Един основен и един резервен. Нищо, че няма кой да се движи по тях, важното е да ги има, та после да се тупаме в гърдите, че много я строим тази България. Макар и с некачествен бетон и асфалт.
Иначе политиците си я карат на принципа „дума дупка не прави, но не я и запълва”. Така и никой от тях не задвижи нещата за ускоряването на ремонта на пътната яма. Пък и няма нужда – ако имат път из Европата, винаги може да използват служебния еърбъс. Те никога не са част от решението на даден проблем, докато не се сблъскат директно с него. А лошото е, че тази порочна практика я прилагаме и ние. Радваме се, че не сме на мястото на тираджиите и им се присмиваме, че няма къде да идат до тоалетна. Така с подигравки се отнесохме вчера със нелепата смърт на 13-те сръбски граждани, убити от свои съсед, както се подигравахме на самозапалилите се от глад и нищета българи. Защото в телата ни зеят огромни дупки, на дъното на които се спотайва само злоба – другото ни го изчовъркаха така, както се човърка зъбен кариес.