Fechten

Върнах се. След 2 години и половина отсъствие отново сложих капитанската лента на ръката си – онази същата, с която продължавам да размахвам рапирата – и възнамерявам пак да предизвикам уважаемите читатели на мисловен дуел.
Върнах се навръх рождения ми ден и точно между две човешки трагедии. Поради тази причина и първият ми текст е с такова заглавие – борба. Защото за мен писането винаги е било битка, която съм се стремял да спечеля и съм я печелил – не веднъж и два пъти.
Върнах се, защото тук ми е мястото.

Писането, като начин на живот.
Няма да крия, че сега, когато пиша тези думи, се вълнувам много. Нали знаете чувството, когато се връщате някъде, където ви е било сигурно и приятно? Същото е и при мен, защото тук писах в продължение на няколко години и оставих цял един период от живота си. Накрая написаното бе откраднато и магията изчезна. Започнах да пиша в друг блог, който с течение на времето стана прекалено личен.

Това е втори опит да продължа напред (всъщност трети, ако трябва да се доверя на спомените). Това не е просто „върнах се”, а демонстрация на воля – да не спираш пред трудните моменти и да не се отказваш, когато техниката изгърми или хакерите ти изтрият всичко (както се и случи). Прилича на любовна връзка с всичките й раздели и събирания. А така е, защото тук бе създадена история и на тази история и е писано да бъде продължена и не може просто с лека ръка да махнех и да изпратиш всичко в кошчето с отпадъците, нито да полееш тлеещите въглени със студена вода – напротив, тази жар трябва отново да се превърне в огън. Задължително е.

А иначе ние сме си същите, само където пораснахме и, надявам се, помъдряхме – животът е такъв учител. Отново се стремим да бъдем различни и още по-креативни, но никога шаблонни. Свързваме думите в изречения, които да останат във времето и пространството и поради тази причина никога тук няма да прочетете „сложете щипка сол”, а ще се сблъскате с очарованието на аналитичната мисъл.

До скоро!

22-та заподозрени

По-долу съм публикувал списък с произведенията на автори, чийто творби са оставили трайни впечатления у мен. Номерирането от 1 до 22 не би трябвало да се приема като подредба по места. Напротив – има творби, които са на по-задна позиция, но които съм препрочитал много повече пъти от тези, намиращи се в началото на класацията. От друга страна обаче, отредил съм по-първите места на моите най-любимите творби.

Заглавието, разбира се, е шега. Авторите на тези литературни шедьоври, оставили своето в историята, няма как да бъдат заподозрени в каквото и да е било престъпление. Единствената им вина като че ли е тази, че са притежавали онази дарба, която е успявала да накара перата им да напишат такива книги, които човечеството е “осъдено” да помни завинаги.
Думите отлитат, написаното – остава.

И така – ето го и моят списък с 22 любими произведения, подобно на онзи, на Франсис Скот Фицджералд.

  1. „Записки от мъртвия дом” – Фьодор Достоевски
  2. „Братя Карамазови” – Фьодор Достоевски
  3. „Деветдесет и трета година” – Виктор Юго
  4. „Приключенията на добрия войник Швейк” – Ярослав Хашек
  5. „Парижката Света Богородица” – Виктор Юго
  6. „Идиот” – Фьодор Достоевски
  7. „Престъпление и наказание” – Фьодор Достоевски
  8. „Ана Каренина” – Лев Толостой
  9. „Мъртви души” – Николай Гогол
  10.  „Фермата на животните” – Джордж Оруел
  11.  „Правилата на мистър Джоунс за модерния мъж” – Дилън Джоунс
  12. “Колимски разкази” – Варлам Шаламов
  13. “Архипелаг гулаг” – Александър Солженицин
  14. „Дрога” – Уилям Бъроуз
  15. „Фактотум” – Чарлз Буковски
  16.  „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” – Робърт Пърсиг
  17.  „ Параграф 22” – Джоузеф Хелър
  18.  „ Пилето” – Уилям Уортън
  19.  „По пътя” – Джак Керуак
  20.  „Плексус” – Хенри Милър
  21.  „Под игото” – Иван Вазов
  22.  „Морски труженици” – Виктор Юго

4estit 24 mai, bratq bylgari!

4estit praznik na slavqnskata pismenost i na bylgarskata prosveta i kultira, bratq bylgari!!!
Dnes e golqm den – po4itame deloto na velikite bratq Sv. Kiril i Metodii. Te sa izmislili azbukata, na koqto pi6em dnes!

АБВ

Да си призная – мислех да продължа да пиша на латиница (т. нар. “шльокавица” или “маймуница”), пренебрегвайки кирилицата. Какво като днес почитаме писмеността, просветата и културата? Какво като това е празник на духовното извисяване; на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на културата? Какво като глаголицата, създадена от двамата братя, е дело високохуманно и служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовното израстване? Мигар днес ценим това феноменално постижение?
От ден на ден потъпкваме и скверним българската писменост. Не си служим с нея (въпреки удобството за четене и разбиране), а предпочитаме латиницата (въпреки неудобството за четене и разбиране). Вмъкваме или заменяме цели думи и изрази с чужди. Демократизацията на езика наложи употребата на цяла гама от други езици в изречението, но никой и до днес не може да обясни на какво се дължи този факт – на обикновена хвалба, че поназнайваш чужди думи, или просто, защото е наложен социален модел, който се приема за „модерен”.
Отвикването да се борави писмено със кирилица в интернет, а често дори и неумението, създава трудности за четящия, като посрамва пишещия. Употребата на латински букви далеч не е онзи удобен начин на изразяване. Да не говорим, че дори е един родоотстъпнически, антибългарски модел, омаловажаващ великия труд на светите братя Кирил и Методий. Срещал съм честитки за днешния празник на латиница.  Дори съм получавал отговори на мои запитвания от журналисти и институции написани по такъв начин. Защо все още има хора на отговорни и ръководни постове, които използват този начин на писане – трудно ми е да отговоря с точност. Знам само, че то е нещо, като да се отречеш от своето, родното; да загубиш националната си идентичност.
Споменах журналистите – днес също се чества и денят на българската журналистика. Не е сега моментът да спорим дали съществува истинска журналистика у нас и доколко самите журналисти са такива, но трябва да се спомене за повсеместната неграмотност при повечето от тях. И ако приемем, че днес светът се развива с шеметна скорост, а печатните медии отстъпват място на онлайн медиите, то това действително изисква адекватни реакции и бързина на мисълта. Но, съгласете се с мен, няма как да приемем такова нещо за извинение, че не познаваш елементарните граматически правила в българския език. Често засичам статии (и то на утвърдени родни журналистически пера), изобилстващи от правописни и пунктуационни грешки. Според въпрос е на кого е вината – на неграмотността на журналиста или на мързела на редактора му. Ясно е само едно: тези грешки петнят името и на пишещия, и на медията, за която работи.
Умственото занемаряване (да не употребя силна дума като „затъпяване”) на някои достигна такива висоти, че те дори „измислиха” нови думи, непознати на българските езиковеди. Появиха се глаголи като „входирам” или „накокържвам”. Те са рожби на наши депутати. Къде смешно, къде жалко, но така способстваха за оформянето на т. нар. депутатски речник, който от своя страна изобилства от диалекти.
Неумението да повечето родни управници да се съобразяват със сферата на общуването и да се отклоняват от езиковокнижовните норми е показателно за нивото на езиковата грамотност. Да не говорим, че езикът в българските законопроекти също страда от много проблеми: пунктуационни грешки, неправилна употреба на главни букви, слято, полуслято и разделно писане.
В този ред на мисли, ние трябва да имаме сериозни притеснения за развитието на просветата и културата у нас. Ден след ден онези, които четат книги стават все по-малко и по-малко. Нека не допускаме това да се случи и с пишещите. Дето се казва: изгубихме четмото, да не губим и писмото…
Честит празник още веднъж на славянската писменост и култура, а също и на българската журналистика!

Честит рожден ден, “Клуб Тъпак”

klubtupak

Честит ни втори четвърти рожден ден!
Най-ревностните ни читатели знаят, че с Тодоров стартирахме проекта „Клуб Тъпак” някъде в началото на 2004-та. Точната дата няма как да знаем, защото старите текстове останаха някъде в историята. Така им било писано…
Но пък помним новото начало – 21 април 2009 година. Оттогава досега сме написали толкова много текстове под формата на градивна критика, та чак понякога сме се чудели откъде у нас този тънък усет, усещане и изказ. Можехме да напишем и повече, но миналото лято някакви неприятни словенци или словаци (все ги бъркам!) ни хакнаха. За момент спряхме, но за пореден път продължихме. Защото все пак ни иде отръки да боравим с перото. Явно сме дори. Така де, добри сме и искаме да го знаят още повече хора.
Какво друго? Повечето неща ги казах на миналия ни рожден ден – кои сме, какви сме и защо го правим. Сега остава да си пожелаем здраве и повече материал за писане, който май няма да липсва, имайки предвид цирка, в който участват т. нар. български „политици”, и в който перманентно ни забъркват и нас – гражданите.
Общо взето това е. Наздраве на вас и щастливо детство на най-малкия ни фен Калоян – детето на Тодоров и Десислава 🙂

Няма такъв театър

Преди време, точно преди четири години, гледах „Чайка” по Чехов на Коко Азарян. На сцената – само звезди – Иван Радоев, Анастасия Ингилизова, Иван Ласкин, Иван Бърнев и Александра Сърчаджиева. В залата – полупразно. Досущ като в душите ни.
Малко след това великият режисьор ни напусна. Остави след себе си обаче повече от 100 спектакли, сред който личат автори като Шекспир, Пинтър, Дуковски, Ердман, Распутин, Уилямс, Гогол и Чехов. Чехов, на когото Азарян винаги се е възхищавал. Напусна ни, а имаше толкова много уроци, които да ни предаде за живота… Тогава осъзнах, че губим театъра; губим онзи храм, където актьорите изповядват греховете си, а ние ги гледаме от полупразните зали. Губим и себе си, защото напоследък страдаме от липса на културен избор.
Пиша тия редове с болезненото усещане, че ние всъщност изобщо нямаме култура. Никаква. Голямата ни мъка е, че сме самотни, а нашият персонаж е ранен смъртоносно. Рани го геенската смрад от изпотената небръсната подмишница на чалгата. Чалгата като душевадец и душеебец. Чалгата, за която професор Азарян казваше, че прави човек да изглежда глупав и елементарен, защото при нея нещата са лесни и прости. Чалгизирахме театъра така, както чалгизирахме футбола, здравеопазването, образованието и политиката. В театралните зали, измежду онези, дошли да се насладят на онзи висш пилотаж на думи и игра, се мяркат и нечестивци. Някои от тях доказват социалния си статус с маркови дрехи, други са с телефони в ръце, пишещи по социалните мрежи. Те не са в залата заради самия театър, а за да съобщят къде се намират в момента. Някак си стана модерно да натрапваш на хората около теб личния си живот – къде си, какво правиш, с кого го правиш. Да знаят останалите, че не само пиеш кафето си, но го пиеш в  някой мол. Да разберат, че четеш Достоевски или Толостой, въпреки че не ги разбираш. А върхът на еманацията е, когато идеш на театър. Нищо, че не знаеш коя постановка се играе; важното е, че посещаваш културни мероприятия. Важно е за ранимото ти его.

“Колко силни и велики да са някои, с течение на годините всичко се променя, а животът се променя сякаш не сме го живели.”                                                            Крикор Азарян

Този кич, тази пошлост повали нашия герой на земята, който е длъжен да стане и да продължи напред. Да убие на свой ред чалгата на дуел, от десет крачки и през кърпа! Типично по руски.
Човек от страни би бил потресен, ако гледа тази битка – театърът срещу чалгата. Е, няма такъв ТЕАТЪР просто! Досущ като в Чеховата „Чайка” – смешното същевременно е и тъжно.
Иначе днес честваме международния ден на театъра. И ако нямаш възможност да посетиш някоя постановка довечера, може да попрелистиш някоя и друга книга с руска класическа литература да речем – въпрос на вкус и културен избор. Те, книгите, са досущ като театъра – не просто се четат, а се разбират, чувстват и изживяват.

Happy St. Patrick’s Day

Свети Патрик, според някои – мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.
Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде и избягал в Галия. Нещо тогава в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ. Между другото, сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да се разправяш с никакви институции, както е сега.
Празникът на Свети Патрик днес се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинени съдове. Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!