Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????

2013 в три абзаца

Уважаеми читателю, в края на 2013-та година сме – времето, в което започва едно трескаво бързане от магазин на магазин и тюхкане пред витрините какъв точно подарък да изберем за любимия човек.
В суматохата около празниците се налага да отделим и малко време за да направим равносметка на изминалата година – по-добра ли беше от миналата, какво успехи и неуспехи ни съпътстваха и какво постигнахме в личен план.

По традиция с настъпването на всяка нова година правя един текстови файл, в който записвам по значимите неща, случили се през изминалите месеци. Тази година обаче спрях да записвам някъде в началото на юни, защото по всичко личеше, че случващото се ще представлява един безкраен кръговрат, в който сноват безчет схеми – корупционни, за пране на пари, за конфликти на интереси, за офшорни фирми, за политическо кадруване, за подслушвания, за рекет и изнудване, за поръчения за убийства и прочее. Всичко това по много, и колкото повече, толкова по-долно и пошло.
Всъщност, то всичко си дойде с настъпването на 2013-та година: още не изпили чашите с пенливо шампанско, минути след като стрелките на часовниците стъпиха една върху друга на 12, в по-трезвите умове на някои хора се загнезди една неприятна мисъл, че годината не започва както трябва. И бяха прави – на сутринта медиите гръмнаха с новината, че кадрите, които бяха излъчени в новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев към народа, са от курорта Аспен в Колорадо, въпреки че някой от щаба на държавния глава нечестиво ги беше обявил за родните Родопи. Това трябваше да се изтълкува като лош знак, както се и оказа в последствие.
Зима, пролет, лято, есен и отново зима се редуваха еднакво скъпи и скандални. Лъснаха десетки закононарушения – за незаконно застроени площи върху Дюни и Иракли, за незаконно събирани такси за лични документи от МВР, за схеми с незаконна търговия на цигари от високопоставени държавни служители и т.н. В самото начало на годината се опитаха да застрелят лидера на ДПС Ахмед Доган, простреляха Златко Баретата пред Съдебната палата и отвлякоха детенцето на Брендо – все ключови имена, свързани с политика и/или мафия.
Като се замисли човек – нищо ново; всичко си вървеше по старо му един вид – цените на стоките растяха с темпа, с който растеше и цинизмът на повечето депутати, т.е. с умопомрачително висока скорост. Имаше обаче една разлика: през 2013-та година сменихме цели две правителства– това на Бойко Борисов и служебното на Марин Райков. Всичките тези две правителства бяха кое от кое по-съмнителни и в известен смисъл абсолютно ненужни. Но още по-съмнително е сегашното на Пламен Орешарски (не само заради назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Въпрос на време е и то да бъде свалено и то в най-кратък срок, защото народът не спира да протестира. Изобщо изминалата 2013-та година беше белязана от протестите. Самите протести, тази открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, не успяха да постигнат много, защото така и не съумяха да генерират идеи, зад които да застанат, както и да излъчат лидер, който да ги поведе към “новото” и “различното”.

В личен план годината за мен беше интересна и ползотворна. Най-сетне заживяхме под един покрив с моята любима. Освен това успях да прекарам цели два месеца на място, където, ако не всеки е мечтал да бъде, то поне всеки си е представял, че е бил поне за ден. Научих много, още повече видях, но най-вече – успях да бъда част от един изключително професионален екип. И не на последно място: върнах се към едно позабравено хоби – фотографията. Така за сетен път се убедих, че когато има жарава и лекият полъх е достатъчен за да пламне силен огън.
Светли празници и щастлива нова 2014-та година. Бъдете здрави и не забравяйте, че човек се учи, докато е жив.

Останалите

Един бърз виц, наместо преамбюл: „Когато по National Geographic пророкували, че Слънцето ще угасне след около 4-5 милиарда години, българите се затюхкали: „Брей, да му се не види, тъкмо ще сме излезли от кризата и ето ти нов проблем!” Шегата е толкова смешна, колкото и притеснителна. И съвсем естествено, цели да обрисува със сатирични краски бездействието на Държавата.

Наскоро проведено проучване показа, че над 400 000 българи на възраст между 15 и 55 години имат намерение да напуснат страната ни. Това са 17% от населението ни. Желанието им е продиктувано от високата безработицата, лошите икономически условия, ниското заплащане или некачественото образование.  Към момента безработицата достигна 13.8%, а с нищо не показва, че процентите ще спаднат – напротив, дори ще растат нагоре. Статистиката, знам, е коварна, но тя прави живота подреден. Нужно е да знаем тези цифри, за да направим някои изводи.

От години България е изправена пред три социални предизвикателства: масова бедност, масова безработица и трайни неравенства. Лошото е, че хората вече загубиха надежда, че нещата могат да се оправят и не вярват в така нареченото „светло бъдеще”, което се оказва мираж. Светлина в тунела не се вижда при финансовата и икономическа нестабилност на страната ни. Освен тях, гражданите всекидневно се срещат с куп други проблеми на държавата – скъпо здравеопазване с лоша здравна реформа, некачествено образование, прогнила съдебна система, корупция, мафия, организирана престъпност, олигархия. И докато едни забогатяват по нечестен начин и няма сила, която да е в състояние да ги спре, обикновения данъкоплатец обеднява все повече и повече. Естествено – той няма зад гърба си кой да лобира за интересите му, няма синя лампа, няма партийно минало.
Днес не би учудило никого, ако кажем, че в страната ни се маркира една територия, която очерта границите на държава в държавата – София. Примамени от по-високото заплащане и по-голямата възможност за намиране на работа, хората от провинцията масово напускат родните си места за да търсят реализация в столицата. В същото това време Държавата бездейства. И то бездейства по един престъпен, антибългарски начин. Последните няколко години на политическа нестабилност не само сриват имиджа на страната ни, но и спомогнаха за това да ни сравняват с държави от Третия свят. Смяната на политическото управление показа, че не води до нищо добро, дори напротив – затъваме все повече и повече, защото смяната на политическото управление е един кръговрат – сменяме днешните тирани с предните деспоти. Грешката е в самите управляващи, които поели кормилото на властта, не искат да работят за развитието на България, а веднага започват да намират кусури на предното правителство и да вадят мръсните им ризи. Започва една трескава надпревара на мерене на престъпления – кое правителство е окрало по-малко пари; кое правителство е замесено в по-малко корупционни скандали; кое правителство е назначило на ръководни длъжности по-малко хора с тъмно минало. И докато властимащите участват в това безумно състезание на парадоксите, държавата ни гние. Точно това бездействие и нехайство от страна на управляващите кара хората да напускат страната ни и да си търсят късмета в други държави, като отричат патриотичното схващане, че камъкът си тежи на мястото. И донякъде са прави – камъкът тежи там, където го поставиш.

Единственият начин обстановката в страната да се стабилизира, е политици и всички ние да спрем да мислим за собствената си изгода, да спазваме законите, да станем по честни и отговорни за бъдещето на страната, за да бъде тя по-благоприятна за живот, ако не за нас, то поне за поколенията след нас. С тази не лека задача днес са се заели протестиращите. Спор да няма, но днешните вълнения с нищо не приличат на предните от 1990, 1997 и зимата на 2013 година. Онези протести бяха протести на глад и физическа немощ. Тези днес са морални – чисто човешки дълг и задължение да защитиш родината си от чужденците, които ни купуват и родните, които ни продават. Това не е борба за кора хляб или парче соев салам, това е борба за България.
Има разлика.

Тълпата

Зимата го написах – това е битка срещу комунизма. Но тази битка, за мое огромно съжаление, няма да се увенчае с успех. Ние сме държава от Втория свят; ние сме държава от Източна Европа. Нашата орис е да страдаме от недостиг на кислород, стъпкани от червения комунистически ботуш. Всъщност по-правилно е така: ние сме единствената държава от този бивш блок, която трябва да живее с тази злочеста съдба.
Сигурен съм, че повече от половината протестиращи днес не са яли банани само на Нова година. Сигурен съм. Както съм и сигурен, че техните бащи са чакали по 10-на години за да им дадат лека кола Москвич. Те не помнят онова време и затова протестите им днес са жаловити; отнасят се миролюбиво и любезно със заразното зло. Учтиви съм към палачите, вместо да им приложат единственото справедливо нещо – nemesis. Но те не са го живели този комунизъм и не го помнят.
Тези дни препрочетох отново „Овчарчето Калитко”. Книгата беше задължителна литература през лятната ваканция за учениците. Не съм сигурен, че днес има задължителна литература, както не съм сигурен, че някой изобщо чете. Но тогава се четеше. Книгата е очарователно приключение. Толкова много ми харесваше, че винаги мечтаех да бъда като Калитко – безстрашен и крайно борбен. И да бия немците, да ги бия, бия… Но пораснах и отново препрочетох книгата. Сега вече, от позицията на зрял и интересуващ се от политика човек, осъзнавам колко подла пропаганда е цялата история. По какъв безскрупулен начин се  е насърчавал детския ум да мрази онези, които са били против червената партия…
Но мисълта ми беше за пропагандата. Днес е както и преди – само обещания и лъжи. Обидно е, че все още има хора, които се хващат на тази въдица, останала дори без стръв на кукичката. Тези хора са огромна част от обществото, което остана измамено от двама лидери на политически партии – Волен Сидеров и Лютви Местан. Единият начело на националистическа организация, а другият – на етническа. Два различни образа, имащи една цел – да привлекат електората на тяхна страна. И те, подобно на останалите, искат власт и пари. Те обаче имат предимство пред другите – владеят много добре реториката, красноречието. Умеят да убеждават, а как по-лесно да убедиш някого, отколкото когато използваш думи като национализъм и етнос? Тези двамата са следствие на причината, чието име е комунизъм. Той им даде картбланш и те го използват по особено коварен начин.
Споменах излъганите. Днес те скандират против комунизма и пребоядисаните лидери на партии, но никога не биха признали, че на последните избори много от съставящите тълпата са гласували най-вече за Сидеров. В желанието си да прикрие постъпката си, тълпата иска да свали от пиедестала цялото правителство, като не съзнава, че действа хаотично.  Тълпата прилича по-скоро на инцидентно множество, отколкото на истинска тълпа – няма ясна идея какво трябва да се случи по-нататък, както няма и лидер, около който да се съсредоточи тази голяма група от хора.
Нека да сме погледнем напред: тълпата сваля правителството. Насрочват се нови избори. Те ще са през септември по всяка вероятност, а от тях ще се възползват онези, които същата тази тълпа свали през февруари – ГЕРБ. А когато това се случи, а няма причина да не се случи, има огромна вероятност да повторим съдбата на протестиращите съседи в Турция – там онези, които не са с властта, биват дамгосани като дисиденти.
Мой познат, член на политическа партия зимата ми каза, че от главната щаб квартира са им казали, че най-важното нещо е ГЕРБ да паднат от власт. Днес същият този човек ми каза, че вече нареждането е друго – да правят всичко възможно БСП да паднат от власт. И докато все още има хора, които вярват, че ГЕРБ е по-добрата мафия от БСП (или обратното), онези горе ще продължат със задкулисните игри. Това ще доведе до ново недоволство сред тълпата. Отново ще има протести и пак – избори.
Но тогава вече, когато това се случи – България ще банкрутира официално. Ето това е онова нещо, което тълпата не проумява – тя няма идеи за по нататъшни действия. В желанието си да съди, тя не умее да критикува. Няма опит – житейски и политически. Не проумява, че нови избори днес само ще влошат състоянието на прогнилата ни държава. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. Определено става трудно да се определи кое действие е правилно и кое не е. Ето ви един от многото парадокси: тълпата иска промени на избирателния кодекс, но в същото време иска и оставката на правителството. Е, тогава кой да измъдри и гласува този нов закон?! Ето ви друг парадокс: тълпата иска нови избори, но в същото време не иска да гласува, защото няма за кого. Добре, тогава за какво са новите избори? За какво? Не е ли по-добре да почакаме до пролетта и тогава, заедно с европейските избори, да направим и ние нашите. А дотогава да се работи усърдно за оформянето на една нова и истинска десница, която да изберем? Не е ли по-добре за всички? По-добре е, разбира се, но…
Силата, с която се сдобива тълпата опиянява. Вземе ли връх тя, стига се до безредие. Най-логичното е тя да мисли, че ще свали всяка следваща власт – и с право! – тя владее ситуацията. Но докато трупа сила, губи мисълта. Кажете ми честно: наистина ли вярвате, че на следващите избори управлението на България ще поеме бай Григор от Полски Тръмбеш, примерно, който пред камерите на телевизиите е заявил, че ще бъде честен и ще работи за България?!
Тълпата би трябвала да остави това безспорно безсрамно правителство да направи първите стъпки.  После винаги може го свали отново. И, естествено, трябва да го свали, но пак повтарям – после! Колелото на Държавата трябва да направи поне един оборот, за да може да се движи по инерция, когато се наложи (а ще се наложи съвсем скоро!). Позволим ли си да сложим спирачка на Държавата преди да е тръгнала, обричаме я на гибел.
Тълпата, иначе толкова мирна и симпатична, трябва да излезе с ясно становище и цел. В противен случай ще продължи да се върти в този омагьосан червен кръг. Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите.
Живеем в 21 век и имаме точно два пътя – или да се примирим, или да не го направим.
Поуките са за всички.

Социална заплаха ли са социалните мрежи?

Orwell

В една демократична страна преди няколко дни беше организиран екопротест, които прерасна в антиправителствена демонстрация, обхванала повече от 50 града. Само за тези няколко дни арестуваните са над 1200 души, като има тежко пострадали и дори мъртви. Държавата е Турция, а протестите са срещу авторитаризма на министър председателя Реджеп Ердоган. И ако допуснем, че боят с палки над протестиращите, както и тяхното обгазяване със сълзотворен газ е превантивна мярка срещу масовите безредици, предизвикани от революционните действия на протестиращите, то други едни събития накараха хората от цял свят да осъдят деянията и на властта, и на полицията в Турция.
Преди 2 дни бяха арестувани над 20 потребители на социалната мрежа Twitter по подозрение, че настройват протестиращите към крайни действия. Още 14 човека са обявени за издирване. Министър-председателят Реджеп Ердоган нарече Twitter “нарушител на спокойствието” в страната и източник на дезинформация. Полицията търси заподозрените чрез техните IP-адреси, а самите блогъри са арестувани направо в домовете им. В цинизма си Ердоган стигна до там, че заяви, че някои от протестиращите трябва да бъдат обесени на дърветата в парка Гези – мястото, където пламна искрата на протестите.
Заговори се, че Турция може да се ограничи достъпа на потребителите до Facebook и Twitter. Нещо подобно изпитаха жителите на тази страна и през 2010-та година, когато беше забранен достъпа до YouTuBe.
А иначе сайтът за микроблогове Twitter е открита платформа, в която всеки може да публикува каквото желае. Забрана за достъп до каквато и да била социална мрежа в една демократична държава е посегателство над личната свобода, както и да го тълкуваме. Това е посегателство над правото да общуваш, да се изразяваш и да имаш собствено мнение. Това е тоталната власт, която освен че ти забранява да пишеш и говориш, също те и следи – на улицата, в работата, вътре в дискотеката, в леглото с любимата жена. Тоталната власт, която контролира мислите и чувствата ти; тоталната власт, която си играе с теб, подиграва ти се, тъпчете и накрая дори те смазва с тока на лачения си ботуш. Това е издевателство в най-висша форма. Големия брат от антиутопията на Оруел „1984”.
Няма нищо по-ужасно от това да бъдеш следен и над теб да тегне забрана – забраната да бъдеш свободен човек!

А вий… вий сте идиоти!

В интересно време живеем – спор да няма. Докато едни почитат паметта на Христо Ботев, други протестират срещу правителството. Трети пък се надпреварват в социалните мрежи кой повече харесвания ще събере на публикувани снимки с лика на революционера. Четвърти си честитят – честит празник, пишат, без да съзнават, че днес – 2 юни, свеждаме глава в знак на преклонение към Христо Ботев.
Тези третите и четвъртите са олицетворение на голяма част от днешната греховна младеж – онази мързелива, неука и олюляваща се от опиати младеж, която нито знае кой е Христо Ботев, нито пък прави разлика между празник и преклонение. Те не четат уроците си, не отварят учебниците си, а книгата за тях е табу. Изучават обаче същността на социалните мрежи и приложенията на мобилните си телефони. Знаят повече думи на английски, отколкото на български и по-често пишат на латиница, отколкото на кирилица.
Мой познат днес ги посъветва: „Вместо да споделяте снимки на Ботев, да бяхте го прочели…”. И де да бяха! Щяха да знаят каква историческа, героична личност е Ботев. Щяха да знаят за епохалното му дело. Щяха да знаят, че той е една от най-именитите фигури на българската революционна дейност, литература и публицистика. Поет и бунтовник, ревностен пазител на националните идеи, Ботев оставя трайна следа в освободителното движение на България. Сам загърбил науката и отдал се на една по-възвишена цел – родното благо – той не умира! И ако тогавашните му думи “Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.” са звучали като лично извинение, то сега звучат като укор и санкция към днешното политическо управление. Няма ги вече ония родолюбци от старото време, няма ги четниците, няма ги революционерите и най-вече – няма ги хората. Според Ботев: “Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата”. Днес такива хора сега са повече от нужни на България, защото както тогава, така и сега, единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос е революцията. В политическия смисъл на думата. Ботев е добър пример как не самата идеология е толкова важна, колкото конкретните действия срещу властта и системата.
Да бяха го прочели, само да бяха… Нямаше да срамуват толкова днес. Защото, в края на краищата, всичко опира до доброто възпитание.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!