4estit 24 mai, bratq bylgari!

4estit praznik na slavqnskata pismenost i na bylgarskata prosveta i kultira, bratq bylgari!!!
Dnes e golqm den – po4itame deloto na velikite bratq Sv. Kiril i Metodii. Te sa izmislili azbukata, na koqto pi6em dnes!

АБВ

Да си призная – мислех да продължа да пиша на латиница (т. нар. “шльокавица” или “маймуница”), пренебрегвайки кирилицата. Какво като днес почитаме писмеността, просветата и културата? Какво като това е празник на духовното извисяване; на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на културата? Какво като глаголицата, създадена от двамата братя, е дело високохуманно и служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовното израстване? Мигар днес ценим това феноменално постижение?
От ден на ден потъпкваме и скверним българската писменост. Не си служим с нея (въпреки удобството за четене и разбиране), а предпочитаме латиницата (въпреки неудобството за четене и разбиране). Вмъкваме или заменяме цели думи и изрази с чужди. Демократизацията на езика наложи употребата на цяла гама от други езици в изречението, но никой и до днес не може да обясни на какво се дължи този факт – на обикновена хвалба, че поназнайваш чужди думи, или просто, защото е наложен социален модел, който се приема за „модерен”.
Отвикването да се борави писмено със кирилица в интернет, а често дори и неумението, създава трудности за четящия, като посрамва пишещия. Употребата на латински букви далеч не е онзи удобен начин на изразяване. Да не говорим, че дори е един родоотстъпнически, антибългарски модел, омаловажаващ великия труд на светите братя Кирил и Методий. Срещал съм честитки за днешния празник на латиница.  Дори съм получавал отговори на мои запитвания от журналисти и институции написани по такъв начин. Защо все още има хора на отговорни и ръководни постове, които използват този начин на писане – трудно ми е да отговоря с точност. Знам само, че то е нещо, като да се отречеш от своето, родното; да загубиш националната си идентичност.
Споменах журналистите – днес също се чества и денят на българската журналистика. Не е сега моментът да спорим дали съществува истинска журналистика у нас и доколко самите журналисти са такива, но трябва да се спомене за повсеместната неграмотност при повечето от тях. И ако приемем, че днес светът се развива с шеметна скорост, а печатните медии отстъпват място на онлайн медиите, то това действително изисква адекватни реакции и бързина на мисълта. Но, съгласете се с мен, няма как да приемем такова нещо за извинение, че не познаваш елементарните граматически правила в българския език. Често засичам статии (и то на утвърдени родни журналистически пера), изобилстващи от правописни и пунктуационни грешки. Според въпрос е на кого е вината – на неграмотността на журналиста или на мързела на редактора му. Ясно е само едно: тези грешки петнят името и на пишещия, и на медията, за която работи.
Умственото занемаряване (да не употребя силна дума като „затъпяване”) на някои достигна такива висоти, че те дори „измислиха” нови думи, непознати на българските езиковеди. Появиха се глаголи като „входирам” или „накокържвам”. Те са рожби на наши депутати. Къде смешно, къде жалко, но така способстваха за оформянето на т. нар. депутатски речник, който от своя страна изобилства от диалекти.
Неумението да повечето родни управници да се съобразяват със сферата на общуването и да се отклоняват от езиковокнижовните норми е показателно за нивото на езиковата грамотност. Да не говорим, че езикът в българските законопроекти също страда от много проблеми: пунктуационни грешки, неправилна употреба на главни букви, слято, полуслято и разделно писане.
В този ред на мисли, ние трябва да имаме сериозни притеснения за развитието на просветата и културата у нас. Ден след ден онези, които четат книги стават все по-малко и по-малко. Нека не допускаме това да се случи и с пишещите. Дето се казва: изгубихме четмото, да не губим и писмото…
Честит празник още веднъж на славянската писменост и култура, а също и на българската журналистика!

По пътя

Една дупка яма, зейнала на пътя през Дунав мост при Русе блокира движението. Четвърти ден нямаме сухопътна връзка с Румъния, защото кратерът, отворил се на иначе ремонтирания преди около година и половина път, е с внушителни размери – и на ширина, и на дълбочина. Мостът е стратегически – той свързва Азия със Западна Европа и затова около него в момента са се образували километрични опашки от тирове.  Шофьорите негодуват и псуват, псуваме и ние. Изобщо много псува българинът. Най-вече политици, полицаи и дупките по пътищата ни, от които имаме премного. И съм сигурен, уважаеми читателю, че всеки от вас, който е попадал с колата си в ямите по шосетата ни, е псувал и се е чувствал поне малко тираджия.
Ремонтът на този пътен пулпит ще отнеме около месец, съобщи в Русе Георги Златев – директорът на дирекция „Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства” в Агенция „Пътна инфраструктура”. Това, естествено, не значи, че няма да има движение. Просто преминаването по моста ще бъде затруднено. Ще се ядосваме и ще псуваме много, защото напускането ни на клоунадата, в която живеем, ще става бавно. Чужденците – и те ще негодуват, тъй като ще се чудят, защо по дяволите им е трябвало да посещават страната ни. Какво да видят? Навсякъде прах, мръсотия, отпадъци и дупки. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-разбити пътища. Дупки, дупки, дупки. Автомобилите не се движат според пътните правила, а следват някаква невидима зигзагообразна линия. Всичко е абсолютен хаос.
И ако вътрешната пътна мрежа си е общински проблем, то дупките, които спират тировете на Дунав мост, са държавен. Наред с блокираните тежкотоварни машини ще блокираме туристи и чужди инвеститори. Може би от страх това да не се случи, вчера господин президента заяви, че основен приоритет ще е изграждането на още 2 моста през реката. Аз пък смятам, че трябва да направим във всеки крайдунавски град по 2 моста. Един основен и един резервен. Нищо, че няма кой да се движи по тях, важното е да ги има, та после да се тупаме в гърдите, че много я строим тази България. Макар и с некачествен бетон и асфалт.
Иначе политиците си я карат на принципа „дума дупка не прави, но не я и запълва”. Така и никой от тях не задвижи нещата за ускоряването на ремонта на пътната яма. Пък и няма нужда – ако имат път из Европата, винаги може да използват служебния еърбъс. Те никога не са част от решението на даден проблем, докато не се сблъскат директно с него. А лошото е, че тази порочна практика я прилагаме и ние. Радваме се, че не сме на мястото на тираджиите и им се присмиваме, че няма къде да идат до тоалетна. Така с подигравки се отнесохме вчера със нелепата смърт на 13-те сръбски граждани, убити от свои съсед, както се подигравахме на самозапалилите се от глад и нищета българи. Защото в телата ни зеят огромни дупки, на дъното на които се спотайва само злоба – другото ни го изчовъркаха така, както се човърка зъбен кариес.

Четвъртата власт

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквато е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват, са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото онзи информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Не случайно в класацията за най-независима медийна журналистика е Европа от няколко години сме все на последно място.
Та, моля ви се!, мигар има свобода на словото у нас? Всички са купени, всички са опорочени. Алчни за пари лешояди, които кълват мършавите монети, подхвърлени им от политици и бизнесмени. Хора без чест, продали душите си на Дявола. И безкрайно отмъстителни. Един от тях, името на когото ми е обидно дори да напиша, нарече своите колеги идиоти и боклуци. Обиди ги от страниците на собствения си уебблог. Там има пълната свобода да отмъщава; това е неговото пространство, неограничено политически. Всеки продажен журналист има такъв отдушник, от където плюе. Плюе там, където е лизал до преди часове. Така се създават интригите, митовете, легендите. Пошлата журналистика руши историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищническият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмуканата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, защото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е вярно или невярно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безскрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.

Моята политическа платформа

В момента България се намира в безпрецедентна политическа криза. Повече от 20 поредни дни българският изтерзан народ е  по улиците и не спира да иска своето – работа, справедливо заплащане и честна съдебна система. Вече нямаме правителство, а на практика нямаме и парламент. Обществото е гневно до крайност, до изстъпление. Хаосът и чувството за безизходица започват да се засилват с всеки изминал ден. Правителство в оставка прехвърля вината за безработицата и провалените реформи на предното правителство, то от своя страна я прехвърля към по-предното и така по веригата назад. Политиците се обвиняват един друг, народът обвинява политиците. Европа, цъкайки с език, най-вероятно се пита какво правим в ЕС, а светът, като цяло, се присмива на цирка, в който участваме. Самият премиер в оставка се покриваше в болница на два пъти в рамките на 4 дни. Вдигал бил кръвното. Така или иначе никой не му повярва, както никой не го съжали, защото всеки втори човек над 55 годишна възраст е с високо кръвно в тази скапана държава, но продължава да продава пролетарския си труд за жълти стотинки, с които да плаща свръхвисоки сметки за ток, вода, телефон, гориво, лекарства и хляб със съмнително качество.
Днес сме на прага на гражданска война за четвърти път след 1989 година, а България е заприличала на труп, около който са накацали лешояди. Те се борят със клюни и нокти за последните нищожни парченца меса по скелета на родината ни. За няколко месеца трябва да се създаде служебно правителство, а това е последен шанс за разпарчетосване на държавата. Всеки ден се споменават имена на хора, кои от кои по-черни и съмнителни. Те се спрягат за евентуални бъдещи министри. Днес, на въпрос дали би станал министър на спорта, адвокатът Тодор Батков отказа, но се самопредложи за поста министър без портфейл. Нямаше как да не се сетя за Азис, който преди време се предложи за министър на културата. Замислих се докъде могат да стигнат някои хора в алчността и безсрамието си. Отговорих си – до неподозиран морален провал. И установих, че много сме я закъсали. Толкова много, че съм в състояние и аз да се самопредложа за министър – да речем – на пропагандата. Преди това задължително ще поискам академична титла! Брендо, примерно, може да стане външен министър, Кирил Йорданов – на регионалното развитие, Боби Михайлов и Данчо Лазаров – на спорта и т.н., и т.н. Министър председател обаче задължително трябва да стане Николай Гигов, а президент – Златко Баретата.
В цялата комичност на ситуацията има и нещо много тъжно – липсват ни истински политици. Като казвам истински, имам предвид честни. Че и следващите държавници ще бъдат като предните, за всеки е ясно. Знаем, че много ще обещават, но почти нищо няма да изпълняват; много ще се хвалят, а същевременно няма да има за какво; много ще присвояват и ще обвиняват предишните за провала си, когато обществото им подири сметка.
Някак си сме се примирили със съдбата да ни управляват политици, които не разбират от политика. Сякаш Парламента е един ПУЦ…
Иначе грамотни, съвестни и честни държавници могат да се намерят, убеден съм. Само трябва да се огледаме за тях в университетите или пред таблата за работа в Бюрото по труда. Там по принцип са обикновените хора. И честните.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!

Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важала общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.

vox_populi_vox_dei
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!

Властта и Църквата

Когато миналата година Комисията по досиетата публикува списък, от който стана ясно, че 11 от 15 митрополити от Светия Синод на Българската православна църква са били сътрудници на бившата Държавна сигурност, обществото не се учуди. Това, разбира се, не означаваше, че могат да простят на всички, които са работили като агенти за Шести отдел на ДС, който е отговарял за “борба с политическата диверсия”.
Хората някак си свикнаха с тези доносници. Спряха да обръщат внимание, че журналисти, режисьори и политици са били агенти. Но, когато сложиш расо върху пагона – тогава става страшно! На политик не се вярва, на митрополит – трябва. Или поне трябваше.
Днес Църквата отдавна не представлява това, което трябва да бъде. Излезе, че духовните служители са по-грешни от самите миряни. Онези, които ни учат да сме смирени, да се покайваме за греховете си, да не се стремим към  богатство, да не сме алчни и прочее, са точна противоположност на това. Нещо повече – те са и предатели! Видяхме българските духовници в какъв разкош живеят, видяхме някои от тях да карат такива коли, каквито повечето българи никога няма да могат да си позволят. Един от тях дори имаше безсрамието да ръси за здраве от свръхскъпия си автомобил. Домързя го да слезе и да повърви сред хората пеш, когато неговият учител цял живот е вървял бос, с раздрани и окървавени крака…
Сега тези безбожници избират патриарх на България. От трима, които останаха, двама са агентурници. Единият, който преди години имаше безсрамието да се опълчи срещу сами Синод, днес има желанието да го оглави. Другият пък е изпечен шпионин. Последният – обикновен митрополит, вероятно честен. Той, естествено, има най-малки шансове за успех и то не защото не го заслужава, а точно, защото е честен.
Навремето комунистите отричали Църквата, защото не са могли да приемат, че народа може да се кланя и на друг, освен на вожда на партията. С годините обаче неприязънта към нея е стихнала, защото през цялото съществуване на България онова, което истински е крепяло българите е точно Църквата. Днес хората са много обезверени – нито вярват на духовници, нито на политици. Убеден съм, че не ги интересува кой ще бъде следващият български патриарх. Повече се интересуват от сметките си за ток. Затова 7-ми ден са на протести против високите цени. Обаче пак не вярват в успеха, защото новоназначения шеф на ДКЕВР се оказа закононарушител, който бе оправдан от самия министър на енергетиката. И народът разбра – когато Властта толерира престъпността, достигнали сме дъното. И реши – да се бори докрай! А когато същата тази Власт посече главите им, за онези, които оцелеят, ще остане само едно единствено нещо – да потърсят спасение в Църквата.
Тук обаче изниква един тревожен въпрос – може ли да опрости греховете им и да ги спаси онзи, който сам е предавал своите, и има ли право да се нарича такъв човек божи наместник?!