Ако си между 20 и 30 години, родителите ти не са бивши агенти на ДС, не са потомци на важни клечки от ЦК и не са реститути, то вероятността да приличаш на Шоми и Дуже от филма „Kad porastem bicu Kengur” е много голяма.
Лентата на режисьора Радивое Андрич е алманах за живота на всички тийнейджъри от Балканите, които нямат богати родители. Невероятно смешен и същевременно тъжен, “Kad porastem bicu Kengur” е отражение на заобикалящата ни действителност и показва всичко онова, което се случва извън нашите мечти. Във филма не се говори за политика, няма супер ченгета, няма битки и отвличания. Филмът е за отчаянието от живота на няколко белградски момчета. Те не могат да си намерят работа или ако работят, то е за престъпно ниска заплата. Залагат последните си пари на еврофутбол с надеждата да спечелят джакпота, който да им осигури мечтаният живот като този на Кенгуруто – единственият успял техен приятел от квартала, който е вратар на английския Истуич . Останалото време запълват с пушене на джойнт и пиене на бира.

“Kad porastem bicu Kengur” е филм, който грабва с искреността си, с честността си, с това, че нищо не е преиначено, нищо не прикрито, а напротив – всичко е толкова реално, че дори се виждаш като един от героите, особено когато се стигне до потресаващия монолог на Браца:
„Гърдите са ми отпуснати. Нямам коса. Имам бенки по цялото тяло – милиони бенки и не мога да се пека на слънце, но така или иначе нямам пари за море… Имам шкембе, нямам работа, на 27 години съм и още живея с родителите си. Нищо няма да се промени за мен в следващите 50 години. Или по-скоро ще се промени: към по-лошо. Аз съм безполезен социален паразит; аз съм въшка и живея въшлив живот, а когато умра, ще ме закопаят във въшлив гроб…”
Ето тогава разбираш, че положението на Балканите наистина си е ебало майката.

Най-сетне дълго чаканата екранизация на апокалиптичната книга на Джак Керуак “По пътя” е факт!
“По пътя” не може да се нарече просто книга. Мнозина я считат за Библия на цяло едно поколение. Не случайно литературните критици твърдят, че “По пътя” е преобразила не само Америка, но и света.
“По пътя” е начин на мислене. Тя не просто се чете, а се изживява.
Затова не ни остава нищо друго, освен да дочакаме премиерата на филма на Уолтър Салс, която се очертава през май в САЩ и някъде към септември в Европа.

Замислен през 2004 и реализиран чак през 2011 година, „Английският съсед” със специалното участие на британския актьор Лесли Грантъм е комедиен сериал направен по едноименната книга на Михаил Вешим и режисиран от Дочо Боджаков (познат още с „Патриархат”).

„Английският съсед” е сериал за срещата на две коренно различни култури. От едната страна са редът и трудолюбието при англичаните, от другата – хитростта на българите. Сериал, който не цели да критикува и усмива, а по-скоро да покаже житието-битието на хората от село, които се нагаждат според времето и обстоятелствата.
Картината ни пренася в малкото българско селце Плодородно, където всеки от жителите му се занимава с всичко друго, но не и с труд. Там е Нотингам – млад мъж, на който основното занимание е да залага на еврофутбол, там са местният даскал по химия и запасният полковник от ДС Щърбанов, които варят „уиски” в селското училище и го пласират в кръчмата, там е и Киров – млад скинар, лутащ се между национализма и престъпленията, който така и не може да открие себе си и да намери точното си място, там е и кметът – човек с глобален поглед над нещата и с европейско мислене, решил да използва всичките възможности, които Европейският съюз му предоставя, за да разкраси и разнообрази Плодородно.
Съселяните са свикнали един с друг и всичко върви нормално, докато един ден в Плодородно не пристига англичанинът Джон Джоунс, който купува къща там.
Постепенно животът на всеки от селото се променя  и идва един момент, в който не можеш да разбереш дали нашите селяни са приели английските обноски или англичанинът Джон е придобил българските нрави и привички.

Два свята – нито един излишен.
Два свята, без които не можем. Два свята – на Земята и под Земята.
На Земята има бедни и богати, под Земята – всички са равни.
Два свята и никога три.

Наричат миньорите в Боринажа „черните мутри”, а самата местност в Белгия – „Черният Египет”. За тях е споменавал Ървинг Стоун в биографичната книга за Винсент Ван Гог „Жажда за живот”. Описвал ги е като малки, почернели от въглищен прах човечета, изнурени от работа, страдащи от охтика, вечно гладни и жадни; черните мутри от Боринажа – на Земята зъзнещи от студ, под Земята в мините – изгарящи от топлина. Хора, загубили човешкият си облик. Хора, за които единствените удоволствия в живота са кратките почивки в мините, когато могат да хапнат хляб и сирене с възкисело кафе.
Преди много, много години Емил Зола прекарал там известно време, за да събира материал за своята книга „Жерминал”. Екранизация на класическия роман на Зола днес е направил режисьорът Клод Бери в едноименния филм „Germinal”. В главната роля е Жерар Депардийо – човек с грубовати обноски, но с добра душа и меко сърце.
“Germinal” е филм за експлоатацията на човешкия труд, но също така и филм, за човешката жажда за справедливост. Миньорите знаят, че увеличаването на заплатата при капиталистическа икономика е утопия. Те са обречени на вечен труд и безпаричие, а най-лошото е, че са свикнали със съдбата си. Един ден, обаче, един човек променя тяхното мислене. Същият този човек ги повежда на барикадите срещу алчните им господари. Битката е неизбежна!

Една скучна откъм филми 2011-та година и съвсем естествено едни скучни награди „Оскар”.
Онова „всичко е написано”, днес звучи като „всичко е заснето”, което пък никак не извинява липсата на идеи при режисьорите.

Победителят (за първи път няма да употребя „големият” с „победител”) на вечерта е The Artist – нищо неочаквано или изненадващо.
Ето и другите НАЙ (пълният списък – тук):

* режисьор: Michel Hazanavicius (The Artist)
* актьор в главна роля: Jean Dujardin (The Artist)
* актриса в главна роля: Meryl Streep (The Iron Lady)
* актьор в поддържаща роля: Christopher Plummer (Beginners)
* актриса в поддържаща роля: Octavia Spencer (The Help)
* оригинален сценарий: Midnight in Paris  (Woody Allen)
* адаптиран сценарий: The Descendants
* анимационен филм: Rango
* документален филм: Undefeated
* чуждоезичен филм: A Separation (Иран)
* визуални ефекти: Hugo
*операторска работа: Hugo
*монтаж: The Girl with the Dragon Tattoo
*саундтрак: The Artist (Ludovic Bource)
*звуков микс: Hugo
* монтаж на звуковите ефекти: Hugo
* песен: „Man or Muppet“ (The Muppets)
* късометражна анимация: The Fantastic Flying Books of Mr. Morris Lessmore
* късометражен филм: The Shore
* късометражен документален филм: Saving Face
* грим: The Iron Lady
* костюми: The Artist

Току що изгледах „Лора от сутрин до вечер” и филмът успя да ми докаже нещо, което вече знаех – филм не се прави с 5 лева и една камера (образно казано).
Посредствеността е опасна!
Няма и 2 минути и гафът бе налице.
Сцена: доктор слага лепенка вдясно на челото на Лора. В следващия кадър лепенката е вляво на челото.
Ето такива недоглеждания от страна и на сценарист и на режисьор отблъскват зрителя и внасят чувство на несигурност и недоверие. На непрофесионализъм, на посредственост.
Отделно самият филм е изключително муден и скучен. Зле разказан, зле изигран и по особен начин се явява един черен PR на главната героиня. И да ме прощава господин режисьора, обаче „Лора от сутрин до вечер” е един половинчат филм…
Аз отдавна жадувам за българско кино. Иска ми се да може поне леееко да се доближим до френското, скандинавското и сръбското кино. Те отдавна се доказаха. Ние все още не, защото страдаме от липсата на идеи. Половината ни филми не струват, а ония, които струват, са с повтарящи се сценарии. Всеки трети български филм е за Прехода. А това вече наистина омръзна на българския киноман. Ние, зрителите, имаме нужда от раздвижване. Истинско раздвижване. Защото ако филми като „Източни пиеси”, „TILT”, „Светът е голям и спасение дебне навсякъде”, „Мисия Лондон” и „Стъпки в пясъка” дърпат българското кино напред, то от друга страна ленти като „Лора от сутрин до вечер” и „Love.net” ужасно много затрудняват придвижването. А ние винаги сме в позиция на догонващи. Време няма!

Отдавна бях намислил да направя един личен топ 10 на любимите ми български филми. Бавех се не за друго, а защото ми беше изключително трудно да наредя местата от 4-то до 10-то.
В класацията ми не попаднаха филми като “Щурец в ухото”, “Тримата от запаса”, “Бай Ганьо”, “Време разделно”, “Адио Рио”, “Граница”, “Господин за един ден”… и то не че не ми харесват. Напротив!
Обещавам, ако един ден правя топ 20, и те да са там
И така:

10. “Опасен чар”
Тодор Колев влиза в ролята на изпечен измамник. Обикаляйки цяла България, той намира начини да съблазнява дами с предложения за брак, като след това ги ограбва.
“… както казваше моят добър приятел Франк Лойд Райт”

9. “Дами канят”
Стефан Данаилов ще видите като автомобилен инструктур, който след развода си се отдава на лекомислени любовни авантюри.
“Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”

8. “Баш Майсторът на море”
Гарантирана порция смях с историите на Кирил Господинов, който тръгвайки на море, аварира на пътя с “москвето”.
“Утре вземам москвето и беш!”

7. “Топло”
Едва ли има българин, който да не е гледал комедията на Владимир Янчев за жителите на кооперация “Цар Крум”, които искат да се сбодият с “топло”, но биват измамени от трима “майстори”.
“Това е ВЪЗМЕЗДИЕ!”

6. “Вчера”
Емблематичен филм. Действието се развива в края на 60-те години. Учениците на елитна езикова гимназия не са много съгласни с ограниченията, които комунистическата система им е наложила.
“Сега ще видите вие кон боб яде ли!”

 5. “С деца на море”
Неповторимият Георги Парцалев изпада в неудобно положение, когато детето на съседите му в София го заснема с фотоапарата точно в момент, в който любовницата му слиза от колата.
“Чичо Манчо, ти се мина с тия кебапчета… Трябваше да си земеш филе-миньон.”

4. “Момчето си отива”
Един от най-стойностните български филми за нещата от живота, за самият живот и за любовта.
“Една боза от шест стотинки…”

3. “Вилна зона”
“Вилна зона” е един от трите филма, които знам наизуст. Действието се развива ту около новобранецът Емо, ту около баджанакът Минчо.
“В съда няма тинтири-минтири, братчед. Съдът на документи ли ще вярва или на честна дума?!”

2. “От нищо нещо”
Отново главно действащо лице е незабравимият Стефан Данаилов. Тук е в ролята на ревнивия съпруг. Комичните ситуации ще ви накарат да гледате този филм отново и отново без да ви омръзне.
“И ти ли, Бруте?”

1. “Оркестър без име”
Емблемата на българското кино не се нуждае от коментар.

“- Глей са кво прай бас китарата.
- Какво прави?
- Е там е работата, че нищо не прави!”

***
Бонус
“Бунтът на L”

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт”
Ярослав Хашек

Едва ли си чел „Приключенията на добрия войник Швейк”, но нищо не ти пречи да изгледаш филма. Е, верно, че няма холивудски екшън сцени, боеве с лазерни мечове и скъпи дългокраки проститутки, по които да точат лигите си лошите герои от филмите, стиснали скъпарски пури между развалените си зъби. Има обаче нещо съвсем друго: гаранция за истинско забавление, за което главен „виновник” е забавният и жизнерадостен Швейк.
„Приключенията на добрия войник Швейк” е антивоенен роман и обхваща периода на Първата Световна война. Сама авторът казва, че всяка епоха трябва да има своя герой. И оня епоха го намира в лицето на Йозеф Швейк, чийто образ съчетава безименния народен ропот срещу безсмислието и жестокостта на войната.
„И този тих, скромен, опърпан човек е наистина старият добър войник Швейк, героичен, храбър, чието име едно време, през австрийско, не слизаше от устата на гражданите на чешкото кралство и чиято слава не ще залезе и при републиката.”
Знаете, че животът не е школа за изтънчено поведение. За това и „Приключенията на добрия войник Швейк” не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която можете да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Но какво пък! Само оня, който не е запознат с историите на Швейк, само той не знае какво губи.

Действието се развива в Сърбия. На картата са заложени два живота – единият на дете, другият на мафиот. За да живее единия, другия трябва да умре. Младен (Небойша Глоговац, когото познавате като лудия таксиджия от Kad porastem bicu Kengur) е в ролята на отчаян баща, който търси пари за трансплантация на сърце за сина си. Отчаян до крайност, смазан от несправедливостта на живота и почти предал се, едно телефонно обаждане обръща всичко.

На Младен е предложена сделка – ако убие един мафиот, ще получи сумата за трансплантацията. „Наградата” е 30 000 евро. Парите са изключително много, като се има предвид, че действието се развива в годините на прехода след управлението на Милошевич, когато човешкият живот няма особена стойност, а нормалният такъв е трудно постижим. Младен е изправен пред вземането на трудно решение. Парите за един отнет живот ще спасят друг. Думите на поръчителя на убийството са повече от ясни – „Ще отнемеш живота на един лош, никому ненужен за обществото човек, за да спасиш едно невинно дете”. От едната страна малко дете, от което се очакват свежи идеи и стотици добри дела и начинания. От другата страна – престъпник. Нечестен, неморален, безскрупулен бандит, които съсипва чуждите животи.
Младен е в тежка морална клопка. Той не е убивал, чуждият живот не му е безразличен, а решението тежи повече от живота и смъртта. Знаете, че наказанието предшествува престъплението … Младен е пречупен. За него има само един изход от ситуацията – да убие.

Лагерите на ГУЛАГ, Сибир, 1940 година. Там където лятото е страшен задух, а зимата непоносим студ. На територия от над 10 милиона квадратни километра са раЗположени лагери за принудителен труд или с други думи: каторги. Представете си огромен двор обграден с двойна ограда между която се движат часови. Вътре има няколко т. нар. каЗарми в които раЗпределени по раЗдели живеят арестантите натъпкани като сардели сред въшки, бълхи и хлебарки. Представители на цяла Русия, там има раЗбойници, апаши, скитници, убийци, шпиони, военни и политически престъпници. В каторгите са ония, които са застанали против замаскираната деспотична машина наречена комуниЗъм. Осъдени на 10 или 20 години тежък каторжен труд, времето за тях там е спряло отдавна. Каторгите са място, на което дори Господ е обърнал гръб за това всички там живеят ден за ден и раЗчитат единствено на собствените си сили.

Но цел на всеки един затворен човек е да иЗбяга. Точно за това и Зоран, Валка, Смит и няколко други политически престъпници решават да иЗбягат от каторгата. Макар да знаят, че суровата зима може да ги убие, те са решени на всичко за да са свободни. Прекосявайки Сибир, пустинята Гоби, Тибет и Хималаите, те стигат до Индия и там намират жадуваната свобода.

БаЗиран по действителен случай по мемоарите на полския лейтенант Славомир Равич, “The Way Back” е иЗключително силен филм за свръхчовешкото желание и борба за свобода. Макар и малко муден на моменти, както и прекалено тежък преЗ цялото време, филмът е доста въЗдействащ и не бива да се пропуска от никой киноман. Приятно гледане и раЗмисъл.