Току що изгледах „Лора от сутрин до вечер” и филмът успя да ми докаже нещо, което вече знаех – филм не се прави с 5 лева и една камера (образно казано).
Посредствеността е опасна!
Няма и 2 минути и гафът бе налице.
Сцена: доктор слага лепенка вдясно на челото на Лора. В следващия кадър лепенката е вляво на челото.
Ето такива недоглеждания от страна и на сценарист и на режисьор отблъскват зрителя и внасят чувство на несигурност и недоверие. На непрофесионализъм, на посредственост.
Отделно самият филм е изключително муден и скучен. Зле разказан, зле изигран и по особен начин се явява един черен PR на главната героиня. И да ме прощава господин режисьора, обаче „Лора от сутрин до вечер” е един половинчат филм…
Аз отдавна жадувам за българско кино. Иска ми се да може поне леееко да се доближим до френското, скандинавското и сръбското кино. Те отдавна се доказаха. Ние все още не, защото страдаме от липсата на идеи. Половината ни филми не струват, а ония, които струват, са с повтарящи се сценарии. Всеки трети български филм е за Прехода. А това вече наистина омръзна на българския киноман. Ние, зрителите, имаме нужда от раздвижване. Истинско раздвижване. Защото ако филми като „Източни пиеси”, „TILT”, „Светът е голям и спасение дебне навсякъде”, „Мисия Лондон” и „Стъпки в пясъка” дърпат българското кино напред, то от друга страна ленти като „Лора от сутрин до вечер” и „Love.net” ужасно много затрудняват придвижването. А ние винаги сме в позиция на догонващи. Време няма!

Отдавна бях намислил да направя един личен топ 10 на любимите ми български филми. Бавех се не за друго, а защото ми беше изключително трудно да наредя местата от 4-то до 10-то.
В класацията ми не попаднаха филми като “Щурец в ухото”, “Тримата от запаса”, “Бай Ганьо”, “Време разделно”, “Адио Рио”, “Граница”, “Господин за един ден”… и то не че не ми харесват. Напротив!
Обещавам, ако един ден правя топ 20, и те да са там
И така:

10. “Опасен чар”
Тодор Колев влиза в ролята на изпечен измамник. Обикаляйки цяла България, той намира начини да съблазнява дами с предложения за брак, като след това ги ограбва.
“… както казваше моят добър приятел Франк Лойд Райт”

9. “Дами канят”
Стефан Данаилов ще видите като автомобилен инструктур, който след развода си се отдава на лекомислени любовни авантюри.
“Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”

8. “Баш Майсторът на море”
Гарантирана порция смях с историите на Кирил Господинов, който тръгвайки на море, аварира на пътя с “москвето”.
“Утре вземам москвето и беш!”

7. “Топло”
Едва ли има българин, който да не е гледал комедията на Владимир Янчев за жителите на кооперация “Цар Крум”, които искат да се сбодият с “топло”, но биват измамени от трима “майстори”.
“Това е ВЪЗМЕЗДИЕ!”

6. “Вчера”
Емблематичен филм. Действието се развива в края на 60-те години. Учениците на елитна езикова гимназия не са много съгласни с ограниченията, които комунистическата система им е наложила.
“Сега ще видите вие кон боб яде ли!”

 5. “С деца на море”
Неповторимият Георги Парцалев изпада в неудобно положение, когато детето на съседите му в София го заснема с фотоапарата точно в момент, в който любовницата му слиза от колата.
“Чичо Манчо, ти се мина с тия кебапчета… Трябваше да си земеш филе-миньон.”

4. “Момчето си отива”
Един от най-стойностните български филми за нещата от живота, за самият живот и за любовта.
“Една боза от шест стотинки…”

3. “Вилна зона”
“Вилна зона” е един от трите филма, които знам наизуст. Действието се развива ту около новобранецът Емо, ту около баджанакът Минчо.
“В съда няма тинтири-минтири, братчед. Съдът на документи ли ще вярва или на честна дума?!”

2. “От нищо нещо”
Отново главно действащо лице е незабравимият Стефан Данаилов. Тук е в ролята на ревнивия съпруг. Комичните ситуации ще ви накарат да гледате този филм отново и отново без да ви омръзне.
“И ти ли, Бруте?”

1. “Оркестър без име”
Емблемата на българското кино не се нуждае от коментар.

“- Глей са кво прай бас китарата.
- Какво прави?
- Е там е работата, че нищо не прави!”

***
Бонус
“Бунтът на L”

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт”
Ярослав Хашек

Едва ли си чел „Приключенията на добрия войник Швейк”, но нищо не ти пречи да изгледаш филма. Е, верно, че няма холивудски екшън сцени, боеве с лазерни мечове и скъпи дългокраки проститутки, по които да точат лигите си лошите герои от филмите, стиснали скъпарски пури между развалените си зъби. Има обаче нещо съвсем друго: гаранция за истинско забавление, за което главен „виновник” е забавният и жизнерадостен Швейк.
„Приключенията на добрия войник Швейк” е антивоенен роман и обхваща периода на Първата Световна война. Сама авторът казва, че всяка епоха трябва да има своя герой. И оня епоха го намира в лицето на Йозеф Швейк, чийто образ съчетава безименния народен ропот срещу безсмислието и жестокостта на войната.
„И този тих, скромен, опърпан човек е наистина старият добър войник Швейк, героичен, храбър, чието име едно време, през австрийско, не слизаше от устата на гражданите на чешкото кралство и чиято слава не ще залезе и при републиката.”
Знаете, че животът не е школа за изтънчено поведение. За това и „Приключенията на добрия войник Швейк” не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която можете да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Но какво пък! Само оня, който не е запознат с историите на Швейк, само той не знае какво губи.

Действието се развива в Сърбия. На картата са заложени два живота – единият на дете, другият на мафиот. За да живее единия, другия трябва да умре. Младен (Небойша Глоговац, когото познавате като лудия таксиджия от Kad porastem bicu Kengur) е в ролята на отчаян баща, който търси пари за трансплантация на сърце за сина си. Отчаян до крайност, смазан от несправедливостта на живота и почти предал се, едно телефонно обаждане обръща всичко.

На Младен е предложена сделка – ако убие един мафиот, ще получи сумата за трансплантацията. „Наградата” е 30 000 евро. Парите са изключително много, като се има предвид, че действието се развива в годините на прехода след управлението на Милошевич, когато човешкият живот няма особена стойност, а нормалният такъв е трудно постижим. Младен е изправен пред вземането на трудно решение. Парите за един отнет живот ще спасят друг. Думите на поръчителя на убийството са повече от ясни – „Ще отнемеш живота на един лош, никому ненужен за обществото човек, за да спасиш едно невинно дете”. От едната страна малко дете, от което се очакват свежи идеи и стотици добри дела и начинания. От другата страна – престъпник. Нечестен, неморален, безскрупулен бандит, които съсипва чуждите животи.
Младен е в тежка морална клопка. Той не е убивал, чуждият живот не му е безразличен, а решението тежи повече от живота и смъртта. Знаете, че наказанието предшествува престъплението … Младен е пречупен. За него има само един изход от ситуацията – да убие.

Лагерите на ГУЛАГ, Сибир, 1940 година. Там където лятото е страшен задух, а зимата непоносим студ. На територия от над 10 милиона квадратни километра са раЗположени лагери за принудителен труд или с други думи: каторги. Представете си огромен двор обграден с двойна ограда между която се движат часови. Вътре има няколко т. нар. каЗарми в които раЗпределени по раЗдели живеят арестантите натъпкани като сардели сред въшки, бълхи и хлебарки. Представители на цяла Русия, там има раЗбойници, апаши, скитници, убийци, шпиони, военни и политически престъпници. В каторгите са ония, които са застанали против замаскираната деспотична машина наречена комуниЗъм. Осъдени на 10 или 20 години тежък каторжен труд, времето за тях там е спряло отдавна. Каторгите са място, на което дори Господ е обърнал гръб за това всички там живеят ден за ден и раЗчитат единствено на собствените си сили.

Но цел на всеки един затворен човек е да иЗбяга. Точно за това и Зоран, Валка, Смит и няколко други политически престъпници решават да иЗбягат от каторгата. Макар да знаят, че суровата зима може да ги убие, те са решени на всичко за да са свободни. Прекосявайки Сибир, пустинята Гоби, Тибет и Хималаите, те стигат до Индия и там намират жадуваната свобода.

БаЗиран по действителен случай по мемоарите на полския лейтенант Славомир Равич, “The Way Back” е иЗключително силен филм за свръхчовешкото желание и борба за свобода. Макар и малко муден на моменти, както и прекалено тежък преЗ цялото време, филмът е доста въЗдействащ и не бива да се пропуска от никой киноман. Приятно гледане и раЗмисъл.

„Законът е над-всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него …” Б. Тосия

Художник, хирург, декан, еврейн, началник на отдел във фирма, актьор, шофьор на такси, директор на гробищен парк, националист, продуцент на тв предаване, инженер, архитект – 12 представителя на руската общност, всеки със своята лична история и минало, които нямат нищо общо един с друг. Нещо обаче ги свърЗва и това е делото по убийството на руски федерален офицер от доведения му син. 12 човека иЗпълняват ролята на съдебни заседатели и трябва да решат съдбата на обвиняемия в на пръв поглед страшно елементарен процес иЗискващ два прости отговра „да” или „не”. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Как обаче протича самото заседание? 12 ръце са вдигнати и гласуват „ЗА”. ОкаЗва се обаче, не са се уточнили за какво точно пледират – за виновен или за невинен. Гласуването се повтаря. Ръцете тоЗи път са 11:1 за виновен. Нещо се обърква. Решението може да бъде окончателно само при пълно мноЗинство на гласовете.

И така започва едно представление, в което актьори се окаЗват самите 12 заседателя. Всеки от тях споделя своя лично преживяна история. Всяка от тях е тясно свърЗана с руското милосърдие, хуманността, човещината, прошката, раЗкаянието, вината, иЗкуплението на греха, даването на втори шанс в живота, раЗбирателството и обичта към ближния. В хода на самото заседание гласовете се променят след всяка една история. От 12:0 за виновен те биват 11:1, 10:2, 9:3, 8:4, 7:5, 6:6, отново 7:5, 5:7, 3:9, 2:10, 1:11 докато стигнат до 0:12 за невинен.

Трудно е да се каже кое точно кара заседателите да променят решенията си в хода на самото заседание. Дали защото то се провежда в ученически фиЗкултурен салон и неволно кара всеки един от заседателите да се връща наЗад в спомените си към детството си (идеята на Никита Михалков за иЗграждането на характера на човек в руското училище), дали спомените за крепостна Русия, за пътя по Владимирка към Сибир, каторгите и бития руски народ там не се знае , но е трудно наистина да се прецени. По-скоро си мисля, че влияние окаЗват думите на самия режисьор и сам участник в лентата Михалков „Видели, обсъдили, побърборили, пийнали, иЗпушили цигарка и край! Това е всичко …”, защото самата идея на филма е за справедливостта и въЗтържествуващата правда и е против всяка прибърЗаност на съдебните дела.

Отличен преЗ 2007-ма година на Международния кинофестивал във Венеция със „Златен лъв”, шедьовърът на Никита Михалков е от задължителните филми. Насладете му се!

„Докосване до пустотата” е филм на режисьора Кевин Макдоналд, който пресъЗдава истински преживяния кошмар на двама британски алпинисти покорили Суила Гранде в Андите (6344м) по неиЗкачваната до тогава западна страна. Всъщност „Докосване до смъртта” по би прилягало за заглавие на таЗи лична иЗповед на Джо Симпсън и Саймън Йейтс, защото филмът е епопея на волята за живот и свръхчовешките въЗможности. История толкова невероятна и същевременно толкова болеЗнено истинска, че става част от „Планинските легенди”.

Филмът, който е заснет в Алпите и е награден от Британската академия за най-добър британски филм, е базиран на книгата на Симпсън “Докосване до пустотата”, която е носител на най-престижната награда за алпийска белетристикa – Bordman-Tasker Award. Наградата се присъжда веднъж годишно и е основана в чест забележителните английски алпинисти и писатели Joe Tasker и Peter Boardman, намерили смъртта си при опит за безкислородна премиера на Еверест в алпийски стил и по технически много сложен маршрут през 1982.

Когато част от екипа на #torsion заяви, че ще се занимава с кино, леко се иЗумих. Верно, че саркаЗмът и налудничавите идеи на теЗи хора не са недостатък, но пък не са и голямо предимство, когато си решил да снимаш филм. Така или иначе режисьорският им дебют се окаЗа експреримент. Или по право, според думите на самия режисьор „мистичен експеримент номер 39”.  Но да си приЗнаем, в експериментирането, досущ както и при любовта, всяко начало е трудно. Важно е да имаш усет, хъс и желание за работа, особено когато боравиш с такава материя като пропадане на субпространството, преплитане на времето, раЗкъсване на времевия пояс, раЗпространение и задържане на материя и антиматерия, която от своя страна води до зануляване на състоянието премахване на съществуването на двете.

“Островът” предиЗвика обаче противоречиви мнения. Имаше такива ултраси, които заявиха, че еди кой си кадър е могъл да бъде доиЗпипан, а друг пък съвсем бил иЗлишен, защото не бил по тематиката на филма. Аз взех страната на режисьора и поЗнавачески заключих, че не винаги нещата могат да бъдат съвършени, че понякога при липса на черешка марашино коктейла се гарнира само с портокалови реЗени, но като цяло се цели питието да остави един приятен послевкус. Добавих също и че това все пак е дебютния им филм, където неволно допуснатите грешки са простими. Важното е, че е направен с удоволствие.

И аха да пуснат трейлър, режисьорът и главният герой вЗеха, че си биха капаците и отпрашиха към Лондон с думите “публиката може да почака”. To be continued …

Наскоро иЗгледах отново скандалния български сериал на 90-те „Дунав мост” и малко или много пак се върнах наЗад във времето в зората на демокрацията. Пейджърите, мобифоните, тъмните сделки с оръжия, проституцията, емигрантите, новородените богаташи, т.е. парвенир парвенютата, стриптийЗ-баровете, компютрите, марките и доларите – ония неща, които бяха табу преди 89-та, сега цъфнаха в екраниЗацията на Иван Андонов. Сериалът предиЗвика противоречиви мнения и с право си заслужи името „скандален”, защото в контекста на лентата бяха заложени куп проблеми – липсата на спокоен живот в постсоциалистическа България, прекалено високата престъпност, корупцията, бедността, липсата на култура, курвалъка и т.н. Храна за филмовите критици имаше предостатъчно. Като се започне от пошлата роля на Стела (Йоана Буковска), която пробиваше път в живота си като се чукаше с когото и падне, та се стигне до прекалено дървената игра на Станоев (Кръстьо Лафазанов) и очевадно иЗкуствената такава на Джими (Чочо Попйорданов). От друга страна пък критиката не можеше да не похвали Ачо (Христо Мутафчиев), Луко (Николай Урумов) и Марков (Краси Ранков).

Скандален или не(и с обидно ниска оценка в imdb), зрителят обаче трябва да приЗнае, че „Дунав мост” даде началото на така жадуваното преЗ последните години желание на българина да види качествен роден сериал. Макар и бавно (защото да направиш добър сериал не е толкова лесно като щракване с пръсти), екран видяха „Хайка за вълци”, „Забранена любов”, “Хъшове” и „Стъклен дом”. Сериали, от които може още да се желае, но и които покаЗват, че посоката е верна и сме на правилния път. А това е повече от успокоително.

Това не е тъжно раЗкаЗаната история на Alex Cox за басиста Sid Vicious (Sex Pistols). Това всъщност е алманах не само на британската пънк-рок култура, но иЗобщо на пънка като цяло. А защо главно действащо лице е Вишъс ли? Ами защото Сид е емблематичен представител на тая субкултура и олицетворение на всичко онова, което е пънка – като започнем от нихилиЗма, минем преЗ пълната беЗотговорност, насилието, липсата на каквато и да била ценностна система и стигнем чак до анархията.

Смело мога да заявя, че “Sid and Nancy” е и епопея за живота на Сид Вишъс, който за едни ще си остане свободния върховен дух на пънк културата, а за други – трагичната еманация на същата култура, свърЗваща се с прекомерната употреба на алкохол и наркотици. Защото да си наркоман не е предварително дадена характеристика, а придобита такава. Наркоманите винаги са твърдели, че по-добре е да си наркоман, отколкото пияница. Лошото е, че Сид Вишъс беше и двете. Влияние са окаЗали както средата, в която е иЗрастнал, така и приятелите, с които се събира. Сред тая прослойка от хора, Сид среща и американката Нанси Спънджен – неговата единствена любов, с която не успяват дълго да иЗживеят детинската си привърЗаност един към друг. Нанси умира с прободна рана в корема (според едни самият Вишъс я убил, според други – неканени гости в навечерието на убийстовото), а Сид малко след нея от свръхдоЗа хероин. В предсмъртното си писмо Сид е пожелал да бъде погребан до нея – тъжен завършек на един живот, приключил твърде рано между капките хероинов раЗтвор, халбите с бира и звуците на бас китарата.

God save the Queen, Sid and Nancy!