„Законът е над-всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него …” Б. Тосия

Художник, хирург, декан, еврейн, началник на отдел във фирма, актьор, шофьор на такси, директор на гробищен парк, националист, продуцент на тв предаване, инженер, архитект – 12 представителя на руската общност, всеки със своята лична история и минало, които нямат нищо общо един с друг. Нещо обаче ги свърЗва и това е делото по убийството на руски федерален офицер от доведения му син. 12 човека иЗпълняват ролята на съдебни заседатели и трябва да решат съдбата на обвиняемия в на пръв поглед страшно елементарен процес иЗискващ два прости отговра „да” или „не”. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Как обаче протича самото заседание? 12 ръце са вдигнати и гласуват „ЗА”. ОкаЗва се обаче, не са се уточнили за какво точно пледират – за виновен или за невинен. Гласуването се повтаря. Ръцете тоЗи път са 11:1 за виновен. Нещо се обърква. Решението може да бъде окончателно само при пълно мноЗинство на гласовете.

И така започва едно представление, в което актьори се окаЗват самите 12 заседателя. Всеки от тях споделя своя лично преживяна история. Всяка от тях е тясно свърЗана с руското милосърдие, хуманността, човещината, прошката, раЗкаянието, вината, иЗкуплението на греха, даването на втори шанс в живота, раЗбирателството и обичта към ближния. В хода на самото заседание гласовете се променят след всяка една история. От 12:0 за виновен те биват 11:1, 10:2, 9:3, 8:4, 7:5, 6:6, отново 7:5, 5:7, 3:9, 2:10, 1:11 докато стигнат до 0:12 за невинен.

Трудно е да се каже кое точно кара заседателите да променят решенията си в хода на самото заседание. Дали защото то се провежда в ученически фиЗкултурен салон и неволно кара всеки един от заседателите да се връща наЗад в спомените си към детството си (идеята на Никита Михалков за иЗграждането на характера на човек в руското училище), дали спомените за крепостна Русия, за пътя по Владимирка към Сибир, каторгите и бития руски народ там не се знае , но е трудно наистина да се прецени. По-скоро си мисля, че влияние окаЗват думите на самия режисьор и сам участник в лентата Михалков „Видели, обсъдили, побърборили, пийнали, иЗпушили цигарка и край! Това е всичко …”, защото самата идея на филма е за справедливостта и въЗтържествуващата правда и е против всяка прибърЗаност на съдебните дела.

Отличен преЗ 2007-ма година на Международния кинофестивал във Венеция със „Златен лъв”, шедьовърът на Никита Михалков е от задължителните филми. Насладете му се!

„Докосване до пустотата” е филм на режисьора Кевин Макдоналд, който пресъЗдава истински преживяния кошмар на двама британски алпинисти покорили Суила Гранде в Андите (6344м) по неиЗкачваната до тогава западна страна. Всъщност „Докосване до смъртта” по би прилягало за заглавие на таЗи лична иЗповед на Джо Симпсън и Саймън Йейтс, защото филмът е епопея на волята за живот и свръхчовешките въЗможности. История толкова невероятна и същевременно толкова болеЗнено истинска, че става част от „Планинските легенди”.

Филмът, който е заснет в Алпите и е награден от Британската академия за най-добър британски филм, е базиран на книгата на Симпсън “Докосване до пустотата”, която е носител на най-престижната награда за алпийска белетристикa – Bordman-Tasker Award. Наградата се присъжда веднъж годишно и е основана в чест забележителните английски алпинисти и писатели Joe Tasker и Peter Boardman, намерили смъртта си при опит за безкислородна премиера на Еверест в алпийски стил и по технически много сложен маршрут през 1982.

Когато част от екипа на #torsion заяви, че ще се занимава с кино, леко се иЗумих. Верно, че саркаЗмът и налудничавите идеи на теЗи хора не са недостатък, но пък не са и голямо предимство, когато си решил да снимаш филм. Така или иначе режисьорският им дебют се окаЗа експреримент. Или по право, според думите на самия режисьор „мистичен експеримент номер 39”.  Но да си приЗнаем, в експериментирането, досущ както и при любовта, всяко начало е трудно. Важно е да имаш усет, хъс и желание за работа, особено когато боравиш с такава материя като пропадане на субпространството, преплитане на времето, раЗкъсване на времевия пояс, раЗпространение и задържане на материя и антиматерия, която от своя страна води до зануляване на състоянието премахване на съществуването на двете.

“Островът” предиЗвика обаче противоречиви мнения. Имаше такива ултраси, които заявиха, че еди кой си кадър е могъл да бъде доиЗпипан, а друг пък съвсем бил иЗлишен, защото не бил по тематиката на филма. Аз взех страната на режисьора и поЗнавачески заключих, че не винаги нещата могат да бъдат съвършени, че понякога при липса на черешка марашино коктейла се гарнира само с портокалови реЗени, но като цяло се цели питието да остави един приятен послевкус. Добавих също и че това все пак е дебютния им филм, където неволно допуснатите грешки са простими. Важното е, че е направен с удоволствие.

И аха да пуснат трейлър, режисьорът и главният герой вЗеха, че си биха капаците и отпрашиха към Лондон с думите “публиката може да почака”. To be continued …

Наскоро иЗгледах отново скандалния български сериал на 90-те „Дунав мост” и малко или много пак се върнах наЗад във времето в зората на демокрацията. Пейджърите, мобифоните, тъмните сделки с оръжия, проституцията, емигрантите, новородените богаташи, т.е. парвенир парвенютата, стриптийЗ-баровете, компютрите, марките и доларите – ония неща, които бяха табу преди 89-та, сега цъфнаха в екраниЗацията на Иван Андонов. Сериалът предиЗвика противоречиви мнения и с право си заслужи името „скандален”, защото в контекста на лентата бяха заложени куп проблеми – липсата на спокоен живот в постсоциалистическа България, прекалено високата престъпност, корупцията, бедността, липсата на култура, курвалъка и т.н. Храна за филмовите критици имаше предостатъчно. Като се започне от пошлата роля на Стела (Йоана Буковска), която пробиваше път в живота си като се чукаше с когото и падне, та се стигне до прекалено дървената игра на Станоев (Кръстьо Лафазанов) и очевадно иЗкуствената такава на Джими (Чочо Попйорданов). От друга страна пък критиката не можеше да не похвали Ачо (Христо Мутафчиев), Луко (Николай Урумов) и Марков (Краси Ранков).

Скандален или не(и с обидно ниска оценка в imdb), зрителят обаче трябва да приЗнае, че „Дунав мост” даде началото на така жадуваното преЗ последните години желание на българина да види качествен роден сериал. Макар и бавно (защото да направиш добър сериал не е толкова лесно като щракване с пръсти), екран видяха „Хайка за вълци”, „Забранена любов”, “Хъшове” и „Стъклен дом”. Сериали, от които може още да се желае, но и които покаЗват, че посоката е верна и сме на правилния път. А това е повече от успокоително.

Това не е тъжно раЗкаЗаната история на Alex Cox за басиста Sid Vicious (Sex Pistols). Това всъщност е алманах не само на британската пънк-рок култура, но иЗобщо на пънка като цяло. А защо главно действащо лице е Вишъс ли? Ами защото Сид е емблематичен представител на тая субкултура и олицетворение на всичко онова, което е пънка – като започнем от нихилиЗма, минем преЗ пълната беЗотговорност, насилието, липсата на каквато и да била ценностна система и стигнем чак до анархията.

Смело мога да заявя, че “Sid and Nancy” е и епопея за живота на Сид Вишъс, който за едни ще си остане свободния върховен дух на пънк културата, а за други – трагичната еманация на същата култура, свърЗваща се с прекомерната употреба на алкохол и наркотици. Защото да си наркоман не е предварително дадена характеристика, а придобита такава. Наркоманите винаги са твърдели, че по-добре е да си наркоман, отколкото пияница. Лошото е, че Сид Вишъс беше и двете. Влияние са окаЗали както средата, в която е иЗрастнал, така и приятелите, с които се събира. Сред тая прослойка от хора, Сид среща и американката Нанси Спънджен – неговата единствена любов, с която не успяват дълго да иЗживеят детинската си привърЗаност един към друг. Нанси умира с прободна рана в корема (според едни самият Вишъс я убил, според други – неканени гости в навечерието на убийстовото), а Сид малко след нея от свръхдоЗа хероин. В предсмъртното си писмо Сид е пожелал да бъде погребан до нея – тъжен завършек на един живот, приключил твърде рано между капките хероинов раЗтвор, халбите с бира и звуците на бас китарата.

God save the Queen, Sid and Nancy!

… е нещо средно между звеЗдния отбор на Реал Мадрид и Марян Огнянов срещу неприятните богати перекендета от Челси. Сталоун е събрал всички желеЗни пичове, на който си се въЗхищавал последните 15-на години и тайно си мечтл да си като тях, за да може да ти връЗват ония фльорци, които се занасят по мускулести мъжаги. И като каЗвам всички, раЗбирай: Джет Лий, Джейсън Стейтъм, Долф Лундгрен, Мики Рурк, Ледения Стийв, Арнолд (къде беЗ него!), Брус Уилис, Ранди Каучър, Ерик Робъртс и самия Силвестър Сталоун, раЗбира се. Освен, че във филма са „всички”, там има и „всичко”: простовати американски шеги, мотори, татуисти, хард-рок, иЗневяри, наркотици, липса на идеи (няма нещо, което да не си гледал в подобен род филми), съмнителни типове и особено добри ефекти + една спираща дъха КариЗма Карпентър (ама как така коя е КариЗма Карпентър ?!).

А като каЗах липса на идеи, това иЗобщо не трябва да те спира да го гледаш и ти. Дори напротив – препоръчвам го, защото тандема Сталоун-Стейтъм никак не е за иЗпускане, особено пък докато гледаш как Джейсън иЗбива цяла рота въоражени командоси само с един нож.

Препоръки: да се гледа със студена бира беЗ чипс и ядки за да те хване по-бърЗо и да ти стане по-интересно, нали … sarcaZm – just in case!

Когато преЗ 2003-та година на екран се появява мини-сериала „Идиот” по книгата на Фьодор Достоевски, голяма част от консуматорите на качественото кино са скептично настроени. И с право! Да се екраниЗира книга винаги е било трудоемка работа. Да екраниЗираш такъв шедьовър – почти осъществимо. А да решиш, че ще представиш на лента труд на Достоевски – това граничи с беЗраЗсъдството.

Съдбата явно обича силните и смелите, защото е докоснала Владимир Бортко (режисьор), който пресъЗдава великолепния роман „Идиот” по един повече от великолепен начин. Какво всъщност е „Идиот” ? Много просто – екциклопедия за границите на човешките въЗможности и идеали. За страдалеца, за беЗграничната мъка, за невъЗможната любов, за прошката и за въЗкресението. С едно иЗречение – роман за положително прекрасния човек.

Factotum е филм по книгата на Чарлз Буковски – едно от най-забележителните имена в съвременната литература. Апокалиптичен филм-биография за живота на големия любовник и пияница Буковски.  Буковски, който върви под ръка с пияната вечер и мечтае единствено за своите пишещи пръсти и нищожно количество болка …

Factotum е личната иЗповед на Буковски за чистата болка, удавена в долнопробен алкохол. Когато проиграеш съдбата си на карти, когато убиваш живота си бавно и съЗнателно всеки ден, и когато стигнеш пълната фиЗическа раЗруха, не ти остава нищо друго освен да застанеш зад пишещата машина и правилно да употребиш своето съЗнание и въображение.

“Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички коледни елхи по света” Колко истинско само! И колко оригинално. Така е – пияните пишат по-добре. Винаги е било така.

Блестящ филм на Bent Hamer, в който се преплитат нежност и бруталност, откровеност и достойнство, без капка сантименталност или претенциозност. И великолепна игра на Matt Dillon, който по беЗапелационен начин се е превъплатил в ролята на Буковски за да пресъЗдаде обраЗа на големия автор, който до последно пълнеше небето с мастилени петна.

Наградите на Българската филмова академия за 2009-та година ако не пълен провал, то бяха поне абсолютен цирк. Трудно е да се целиш някъде около Оскарите. По-лесно е да се опиташ да мечтаеш, че можеш да направиш нещо подобно (раЗбирай помпоЗност и реклама). Ако с едно иЗречение трябва да обобщим всичко което се случи таЗи вечер, то ще е с Бай Ганьовите думи: „Европейци сме, ама не дотам”. Защо ли? Ами защото нито имаше реклама като реклама, нито имаше водещ като водещ (иЗвинявай, но точно пък на Малин Кръстев никак не му отърва тоя роля), нито пък имаше публика, нито иЗненади, нито нищо … Имаше една нагласена до немай къде програма, в която вдяхме една очаквана награда за Весела КаЗакова, една неиЗбежна за Джоко Росич, една подарена на Валери Йорданов и, да! – две истински заслужени такива: на Камен Калев (който направи легитимно българското кино с „Източни пиеси”) и на Лилия Абаджиева (която покаЗа на зрителя кой е оня ъгъл, с който Коко Азарян гледаше на живота).

А ето и отличените:

*Категории

Най-добър игрален филм: “Източни пиеси”

Най-добър документален филм: “Срещи с Иречек”

Най-добър анимационен филм: “Анна Блуме”

Най-добър телевиЗионен игрален филм: “Хъшове”

Най-добър телевиЗионен документален филм: “45 градуса по Азарян”

*Награди за професионално майсторство

Режисьор на игрален филм: Камен Калев за „Източни пиеси”

Режисьор на документален филм: Юлий Стоянов за “Срещи с Иречек”

Режисьор на анимационен филм: Андрей Цветков за „Фелиничита”

Литературен сценарий: Влади Киров за „Европолис, градът на Делтата”

Филмова муЗика: Румен Бояджиев-син за „Братът на охлюва”

Оператор на игрален филм: Андрей Чертов за “Похищението”

Оператор на документален филм – Ивайло Кузов за “For Sale”

Най-добра женска роля – Весела Казакова в “Prima Primavera”

Най-добра мъжка роля – Валери Йорданов в “Раци” и “Хъшове”

Най-добра поддържаща женска роля - Слава Дойчева в “Раци”“

Най-добра поддържаща мъжка роля – Джоко Росич в “Prima Primavera”

Филмова сценография – Анастас Янакиев за “Похищението”

Художник по костюми – Айсидора Зайднер за “Братът на охлюва”

Филмов монтаж – Нина Алтъпармакова

Звукорежисьор – Юри Хинов за “Братът на охлюва”

Книга – Филмова теория и критика – Галина Генчева за “Български филми,

Оперативна филмова критика – Петя Александрова

*Награди за дебют

В игралното кино – Камен Калев в „Източни пиеси”

В документалното кино – Лилия Абаджиева в „45 градуса по Азарян”

В анимационното кино – Светлин Кърлов в „Чипоноско”

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде е филм по едноименния бестселър на германския писател от български проиЗход Илия Троянов. Лентата на режисьорът Стефан Командарев раЗкаЗва историята на едно семейство от малък провинциален малко преди зората на демокрацията. Бащата на малкия Алекс е заставен под заплахата от затвор да шпионира тъста си Бай Дан (Мики Манойлович). За да иЗбегне тоя срам и поЗор, той решава да иЗбяга със съпругата си и малкото си дете някъде на Запад за да търси политическо убежище. 25 години по-късно след тежка катастрофа с кола родителите на Александър загиват, а самият той получава тежка амнеЗия и не си спомня нищо за миналото. Единственият човек, който е способен да му помогне е дядо му Дан – всеприЗнатият майстор на таблата.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде е филм за болеЗненото пътуване между настоящето и миналото. Между цели две епохи – демокрация и комуниЗъм. Между чуждото и своето. Но Светът е голям и спасение дебне отвсякъде е и блестящ учебник за живота, който е опреличен в игра на табла. И царят на тая игра, Бай Дан, умело ни учи на ония простички неща, който трябва да раЗберем: животът е такъв, какъвто си го направим. Точно както при играта на табла – няма лоши зарове, има лоши играчи. Съумеем ли да иЗиграем правилно играта, съумели сме да постигнем желаното. А че пътя към успеха е осеян с трудности – това е ясно. Но Бай Дан има отговор и на това: „Когато нещата са обречени на провал, сменяме тактиката”.

“Съдбата е зарът, който държиш в ръцете си, а животът е игра на ръба между късмета и умението”. А трябва да се рискува, защото животът обича смелите. И пред нищо да не се откаЗваме, защото светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Важното е да играем играта.