Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Sunny Beach belongs to me

Ако Colin McFaull (вокал на легендарната Ой! банда Cock Sparrer – само припомням) беше на почивка това лято у нас, в добилия вече митичен статус Слънчев бряг, то при връщането си в Англия моментално би направил кавър на известната си песен “England belongs to me”. Със сигурност припевът щеше да звучи по този начин:

Sunny Beach belongs to me
A nation’s pride the dirty pubs on the Black Sea
No one can take away our memory
Oh Oh, Sunny Beach belongs to me

Преди няколко дни BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разкрива пиянските оргии на британците, отседлани на почивка в Слънчев бряг. Филмът предизвика див интерес и на Острова, и в България. И докато там се възмущаваха не толкова за това как техните сънародници обливат полуголите си тела по дискотеките с алкохол до ранни зори и после се търкалят пияни по леглата в хотелските си стаи, а за това, че липсата на контрол над такова поведение е не само допустимо, но и дори не се санкционира. У нас филмът се изтълкува с нескрита патетика – ето, самите британци се заснеха как участват в дивашки си оргии, пък на нас ни направиха реклама на курорта. В действителност лентата на Стейси Дули удря особено силно върху имиджа ни и прави най-лошата реклама за туристическата ни индустрия.
Както написах по-горе – Слънчев бряг е митологизирано място. Ако си там на летен лагер от училището, много е вероятно да получиш първата си свирка или първия секс в живота точно на плажа. Там ще си направиш първата татуировка или пиърсинг; там ще се напиеш до безсъзнание, ще повръщаш, ще ти е лошо цял ден, а вечерта пак ще се напиеш. Там ще удариш и първата си линия кокаин, който по-всяка вероятност ще е амфетамин, защото сто на сто ще те излъжат. В края на почивката няма да ти се иска да си тръгваш и със сигурност ще пожелаеш следващата година пак да си там. Няма как да не ти хареса – това е автономна област, курорт сред курортите, където моралът е сведен до минимум, задръжките са по земята, а алкохолът се лее като река, която умива устите и телата на летовниците. Неписано правило е, че на Слънчев бряг ходят само гъзарите, а в другите курорти – аутсайдерите, които не разбират „от живот”. Редом с безпаметните нощи и горещите дни, можеш да изкараш и някой лев – работа бол. Само че за малко пари, никакви осигуровки и дълги, почти 24 часови смени.
Преди две години работех в една печатна медия. Беше лято и много мои познати заминаха към Слънчев бряг – кой да летува, кой да работи. Тогава точно съвместна проверка на НАП и Инспекцията по Труда удариха повечето заведения, защото укривали оборота, а работниците карали денонощни работни смени. Дори затвориха и две новопостроени крила на хотели. За случая написах набързо няколко реда, тъй като за мен беше безсмислено да се впускам в анализи – споделях мнението на моя приятелка, че нещата там са такива и никога не биха се променили. Оказа се права – днес нещата са същите, че и по-зле.

Филмът на Стейси Дули черни не толкова самите пияни британци, колкото нашето институционално бездействие. Да сме честни – британците не са виновни, че никой не им забранява да участват в оргии, да чупят бутилки по улиците, да крещят пияни нощем, да употребяват леки наркотици. Липсата на забрана е право на свобода. Ако бяхме в Англия – грозеше ги глоба и арест. Така щеше да бъде и в Испания, Швейцария, Франция или където и да си помислиш в Европа, но извън Балканите. Но тук сме в България и това сега звучи не като туристическа реклама, а като санкция. Това е удар не само по туристическия имидж на страната ни, а изобщо по цялата ни страна. През 2011-та имаше кой да глобява (естествено не всички), днес нещата са в застой. Кризата кара собственици на хотели, дискотеки и кръчми да измислят нови вратички за заобикаляне на законите, а когато това не е възможно – бутането на рушвети влиза в сила. Не че и тогава не е било така, но поне не е било в такъв размер. Днес желанието за печелене на пари кара работодателите да рискуват и да прекрачват границите на морала, като осигуряват на клиента всичко в името на незабравимото преживяване. И докато за летуващите всичко е просто една авантюра, за хората отстрани това не е точно така, тъй като на карта са заложени история, име, бъдеще.

По-младите читатели едва ли помнят култовото списание „Егоист”, но в един негов брой ( бр. 24, април 1999) Мартин Карбовски беше написал блестяща статия, която наподобяваше вивисекция на имиджът ни пред света. И понеже съм сигурен, че този брой на списанието липсва в домашната ви библиотека – потърсете статията в интернет, има я под заглавие „Вулгария – имиджът ни пред света”. Там ще прочетете какви глупости правим ние българите, когато излезем извън пределите на страната си и какво мислят за нас чужденците, когато дойдат да летуват в България.
За този наш имидж пред света преди много, много години беше писал и Светослав Минков в разказа си „Гост от Запад” – прочетете го и него, поучителен е.

Порното като продължение на чалгата

Интересен дебат гледах снощи по една от телевизиите ни. Въпросът беше: „Защо гледаме свободно порно канали?”. Питането обаче е толкова чудновато, колкото чудновати бяха и отговорите на участниците. Изказаха се много мнения. Мина се от кодиране на порно каналите от самия ТВ доставчик (което е пълно безумие за мен, защото ти плащаш за тези канали!), през родителски самоконтрол, та се стигна чак до забрана на тези канали, защото провокирали секс и пошлост сред учениците. Порното било лоша култура, учело младите на извращения и ги тласкало към лоши път.
Тук е моментът да се запитаме доколко е лоша културата на една родна музикална телевизия, която излъчва 24 часа в денонощието нещо, което всеки съвестен гражданин определя като софт порно. Не е ли абсурдно да се иска изцяло забрана на порното по телевизията, а същевременно по-лекият негов вариант да бъде излъчван денонощно?
По въпросния музикален канал постоянно дават полуголи (и дори разсъблечени) момичета, които са напомпали гърдите и устните си със силикон, пеещи крайно вулгарни, пошли песни. Текстовете им са пропаганда за секс с няколко мъже, за скъпи коли, уискита и пури, за долари и евро, за скандали и изневери… Тези момичета са по концерти и стадиони, та чак и на предизборни кампании – гледа ги цяла България; гледат ги млади и стари, деца и възрастни. Порното никога не е било толкова публично, за разлика от тях – да си говорим истините!
Виждали ли сте по улиците или в училището голи момичета с вибратори в ръце? Виждали ли сте в тоалетните на моловете момичета да правят орална любов на съучениците си? Виждали ли сте на улицата момичетата да правят секс с непознат? Ето това е порно, но то е само по телевизията или в интернет.
От друга страна обаче, не може да отречете, че днешната младеж много иска да бъде като певиците от музикалния канал и всячески се опитват да им подражават – и като облекло, и като поведение. Те са облечени в оскъдни дрешки, с нетърпение чакат да навършат пълнолетие за да могат да са независими от родителите си и мечтаят за дискотеки и мускулести свръх богати мъже, които да им платят 2х375 кубика силикон в гърдите. Това вече е чалга. Такава истинска, която дават 24/7 по телевизията. Тя е тази, която развращава и убива морала и възпитанието у младите.
Можем да заключим, че порното е продължение на чалгата, и като такова, то е в пъти по разбираемо от нея. А всъщност против нея днес се обявиха и гражданското сдружение „Майки срещу насилието в Студентски град”. Те са против предстоящия концерт за връчване на чалга награди на въпросната музикална телевизия, който ще се проведе в прословутата зала 1 на НДК – там, където са гостували знаменитости и световни звезди от ранга на Хосе Карерас, Андреа Бочели, Монсерат Кабайе, Найджъл Кенеди, Болшой Театър, Виенска филхармония с Херберт фон Караян, както и Боб Дилън, Стинг, Марк Нопфлър, Джо Кокър, Джон Маклафлин, Пако де Лусиа, Джеймз Браун, както и много други.
В тоя ред на мисли е логично на въпроса: „Защо гледаме свободно порно канали?” да отвърнем с въпрос: „А защо гледаме свободно гореописаната музикална телевизия?”.

Простотията на “Сите българи заедно”

Тази година искахме да празнуваме рожденния ден на съпругата ми в някое хубаво заведение в София. Искахме да съберем приятели (25-30 човека) и да се повеселим типично по български в някоя механа. След проучване из заведенията на София се спряхме на “Сите българи заедно”. Харесва ни обстановката, както и кухнята. Отидохме, за да си направим първа среща с някой в ресторанта. Дадоха ни примерни менюта. Един от основните ни въпроси, както при повечето хора в България, беше дали можем да си внесем алкохола за събитието. От ресоранта ни казаха, че няма никакъв проблем, стига менюто, което си изберем, да е с минимална стойност 25-27 лв. на човек.

Така и направихме, избрахме си меню, чиято стойност беше около 27 лв. Отидохме отново в ресторанта, за да си платим капаро и да уточним кое меню искаме. В ресторанта ни посрещна друг човек, който се водеше някакъв вид управител. Човека беше много любезен, изкоментирахме менюто, той направи всичко възможно, за да ни угоди, с две думи бяхме изключително доволни. Единственото, което оставаше като искане от него, беше да му кажем точна бройна на алкохола, които ще внесем, за да всичко да е ясно и да няма обърквания.

Една седмица по – късно, което беше вчера, решихме, че ще ни трябват около 10 бутилки ракия (0,700), за да покрием всичките гости, без притеснения, че няма да ни стигне. Обадихме се, като този път бяхме прехвърлени на трети човек, който също се води някакъв управител. По – управител от предишният управител. Това да имаш заведение било сложна работа. Трябва ти явно разслоена структура на персонала с поне 10-15 нива на управление.

Както и да е!  Когато казахме на този баш управител, че искаме да внесем 10 бутилки, той отсече: “Абсурд! Не може повече от три!”. Обяснихме му, че не ни е била такава уговорката  и че другите хора, с които разговаряхме не са ни поставили подобни условия. Неговият отговор беше, че той не знае с кой сме говорили, но той е единственият човек, с който трябва да се говори и той решава и няма да стане това, което искаме. Ние му казахме, че това за нас е важно и би било нелепо от негова страна да ни отхвърли така грубо, при положение, че не е единственият ресторант в София. Отговора на господина беше, цитирам: “Ами има и други хора дето ще си оставят парите в ресторанта, не сте само вие”. Също така добави, че не е длъжен да се съобразява с нашите искания и тона ни на говорене и че не желае да разговаря повече с нас.

Както се досещате в този момент всякаква възможност за договорка отпадна и казахме, че ще дойдем да си приберем капарото и прекъснахме разговора.

Обяснете ми сега драга публика, това на какво прилича ? Аз лично съм изключително потресен от тези обстоятелства и по – точно от грубостта на въпросният смешен идиот. Ще добавя как изглежда въпросният селяндур. Когато съпругата ми е отишла да прибере капарото той я е посрещнал в заведението разхождайки се по анцунг с цигара в уста. Типична тъпанарска физиономия с рошава коса модел “Спах до преди малко и ме мързеше да се изкъпя”. Този въпросен срам за човешката еволюция и всички негови себеподобни са един от туморите на българската ресторантьорска индустрия. Един от многото, за които понятията “customer service” или “отношение с клиента”, дори не са в едно измерение с малоумният му мозък.

Толкова ли се наядоха заведенията в София, че с лекота да захвърлят събитие с 25-30 сигурни клиенти? Това ли заслужава българският потребител в лицето на мен и съпругата ми? Вие кажете, драги читатели. И не казвайте само на мен, а разкажете надлъж и на шир, за несправедливостите в тая глупава реалност.

“Сите българи заедно” ли ? По – скоро “Сите българи да не идват тук”!

Arbeit macht Frei

Разхожда се един европеец из една африканска страна и какво да види: насреща му лежи африканец в хамак под палмите и пие леден сок. Приближил европееца и рекъл:
– Защо лежиш?
– А какво да правя? – попитал африканеца.
– Ами, работи – отвърнал европееца.
– Защо да работя? – пак попитал африканеца.
Завързал се диалог между двамата.
– За да имаш пари – рекъл европееца.
– За какво са ми парите?
– За да си купиш къща.
– Защо ми е тази къща?
– За да си ожениш.
– И защо да се женя?
– Защото тогава ще си богат, ще създадеш семейство и по цял ден ще лежиш.
– Че аз и сега си лежа по цял ден – насмешливо отговорил африканеца.
Европееца се плеснал с ръка по челото и рекъл: „Че какво правя аз тогава?!”.

Горната история, макар и да не е много вярна, е много поучителна. Поуките трябва да си ги направим сами: или да бъхтим с мотиката по цял ден и да продаваме пролетарския си труд без пари или да отмаряме под палмите отново без пари.
Имайки предвид менструалният цикъл, който мъчи България последните няколко години на управление, мисля че да се излежаваме на сянка е по-добрата сделка. Наскоро гледах по телевизията един наш икономист, който познавачески заключи, че българинът би бил работил за 200 лева на месец, отколкото да стои в тях без пари. Така е, братко – ситият на гладният не хваща вяра. Бих се съгласил да се разделя с 1 от пишещите си пръсти, ако този смешник оцелее 1 месец с 200 лева. Искам да ми демонстрира как с тези мизерни пари ще плати месечните си сметки и какво ще му остане за храна.
Като цяло трябва да заключим, че в България не си на сметка да работиш. Да гърбиш по 10-11 часа на ден, 6 дена в седмицата и то за 300-400 лева е абсолютно безсмислено. Докато работодателите печелят от къртовския труд на своите работници, положението ще е все така. Българските работници са в пъти по-ниско от световната working class. Онези има поне някакви права, докато ние нямаме нищо и сме роби в собствената си държава. И най-най-лошото е, че тиранът, диктаторът, робовладелецът дори не е превзел територията на България, а и той е българин. Какво излиза? Че българският работник е предаден от българския работодател. Диващина срещу варварщина!
Ето защо хората гледат на Запад. Онзи Запад, който навремето беше забранена дума, табу, днес не само е позволен да се изговаря, но и да се употребява. Съгласете се с мен, че е много по-изгодно да работиш в друга държава и да се чувстваш човек, отколкото да си роб в собствената си страна, където си един вторичен продукт: работиш за да си купиш дрехи втора употреба, кола втора употреба, техника втора употреба, храна трета употреба и жена двадесета употреба.
Патриотизъм?! Тук става въпрос за оцеляване и борба за живот!
„Белият роб в България” е тема за друг мой разказ…
Честит 1-ви май! Arbeit macht frei!

Април – месецът на пролетта и простотията

С ръка на сърцето мога да кажа, че месец април е месецът на абсурдите в България.
Нека направим бърз мониторинг на събитията, които се случиха последните 3-4 седмици:
– 1-ви април дойде с нови по-високи цени на парно и газ, въпреки че Газпром намали цените с 11%, нашите я вдигнаха
– пак на 1-ви април стана ясно, че сме официално страната с най-скъпо гориво, ток, вода и газ в цяла Европа, а същевременно сме с най-ниски заплати
– 2 април дойде с нови по-високи цени на билетите
– безработицата в България е 12,4% при 10,2 в ЕС
– заляха ни стачки в ОЦК-Кърджали
– половината от бандата „Наглите” вече са на свобода – нямало доказателства срещу тях
– започнахме да внасяме яйца от Китай, хляб от Румъния, зеленчук от Турция и агнета от Сърби
– България попадна в 10-та на класация за най-нещастна държава в света
– ново увеличение на цените на месото и зеленчуците
– поредната изцепка на здравния министър Деси: „Да не се дават шофьорски книжки на хора, които не са платили здравните си осигуровки”, след като преди това като депутат тя предложи на хората без платени здравни осигуровки да се забрани да напускат страната, а сетне – вече като министър – да не им се издават лични карти
– обраха инкасо автомобил край Ловеч; сумата е над 2 милиона лева
И аха да отдъхнем, че този проклет април почти отмина, новото „двайсе” дойде от Антонела Донушева, експерт в Областна служба „Земеделие”. Тя поиска да бъде въведен стандарт за краставиците – всички те да бъдат правил, цилиндрични, еднакви и с дължина от 25 сантиметра.
Край на кича, да живее геометрията!
Един поглед в бъдещето: експерти обикалят родните пазари с ролетки и шублери в ръка и съставят актове на търговците, които не предлагат въпросните 25 сантиметрови краставици.
Спорен въпрос остава, дали ще забранят на хората да си отглеждат домашни краставици в градините, защото, съгласете се с мен, колкото и добър градинар да си, нямам как да произведеш абсолютно еднакви краставици. Може да го клонираме, но това няма как да стане по естествен път. Ще рече – ще ядем само химикали и изкуствени продукти. Нещо, на което отдавна сме свикнали: кренвирши от месо и такива от мас и тоалетна хартия – едните по ДБС, другите – по личен търговско-измамен стандарт. Месо от месо и месо от соя. Български ориз, произведен в Китай. Два вида кашкавал – единият изкуствен, другият – още по-изкуствен. И понеже това ни е малко, в края на годината се предвижда стандарт и за млякото: щандовете на магазините ще са разделени на две – едните за мляко и сирене от мляко, а другите – за мляко и сирене от… ДРУГО. Как се прави мляко и сирене без мляко – акъл не ми го побира.
А като се замисли човек, че сме само април месец..

“Рекордите в България”

„Най-вълнуваща ще е онази телевизионна игра, в която загубилият губи живота си”
Чък Барнс

Има една неофициална игра, в която всеки гражданин на България участва волю-неволю. И в нея се говори за абсолютни рекорди, но е малко по-различна от „Книгата на Гинес”. Тази игра се нарича „Рекордите в България”.
Правилата на „Рекордите в България” са странни, както са странни всички неща, които се случват в проклетата ни държава, а голямата награда – още повече! Надпреварата е реплика на книгата на Стивън Кинг „Дългата разходка”. И тук участниците трябва да вървят без да спират, а който спре – след като получи три предупреждения, бива убиван. Нямаш право на почивка, нямаш право да говориш против Системата, нямаш право да бягаш – единственото, което имаш право е да вървиш напред, подкрепен от нищожното количество концентрирана храна, която са ти подхвърлили церберите от властта и която те поддържа жив, колкото да можеш да продължиш да вървиш. Всяко опълчване против Системата се наказва със смърт! В книгата ролята на палачи изпълняват войниците от „Бригадите” на Майора – зъл, подъл и егоистичен деспот. При нас палачите са други…

И така, уважаеми читателю,
Добре дошъл в „Рекордите в България”!
Условията на играта са ти ясни: трябва да оцелееш в държава с абсолютни рекорди. Рекордно ниски зимни температури, рекордно високи пролетни температури, рекорди по уволняване на министри от едно правителство и рекордни високи цени на горивата.
Най-високи сметки за ток, вода и газ, най-много неосъдени престъпници, най-много помилвани престъпници, най-много доносници на глава от население, с най-мизерни условия на труд, с най-голяма безработица, най-бедните в ЕС, с най-ниските заплати в ЕС.
Най, най, най, най, най…

Ако тези условия ти се виждат алогични – сега е моментът да се откажеш.
Ние просто ще продължим да играем играта – нямаме избор. Решихме да останем в страната на абсурдите – България. Единствената страна, която е била под натиска на комунистическия ботуш и която все още не се е оправила. Ние не сме на дъното, ние виждаме дъното, когато погледнем нагоре. Ние сме единствената страна, в която дори и след като си здравно осигурен – плащаш за лечение. Ние сме и единствената страна, в която социални помощи получават цигани, които нито са ходили на училище, нито имат някакъв трудов страж. Ние произвеждаме лекарства и ги изнасяме извън граница. В другите държави собствените ни лекарства са по-евтини, отколкото при нас. Нашите родни ябълки и круши са по скъпи от портокалите и бананите, които внасяме. Ние сме под всякаква критика… Ние сме против всякаква логика. Ние сме НЕ-човеци!
Нас ни юркат като овце и ние мълчим като овце. Така ще е, докато всички като един не се вдигнем срещу това безправие и беззаконие. Но не виждам кога ще стане това. Онзи ден имаше общонационален протест срещу безобразията в България. На него, освен че самите организатори не са присъствали, е имало и страшно малко хора. Ще цитирам думите на един от участниците:
Спинкате ли позорни граждани на тази смешна държава????
ВИЕ СТЕ МЕЧТАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИК!!! Добре, че хората по светът имат повече душа от вас и се борят за правата си и ще успеят, е иначе целият свят бъде приспан за отрицателно врем, ако гражданите бяха като Вас.
Днес осъзнах, колко му е било трудно на Васил Левски, да се занимава с робския народ!!!
А на МИШКИТЕ,които се криха вкъщи ще кажа само едно:
Продължавайте да се криете, страхувайте се, мързелувайте, но когато някога вашето дете ви попита: “Мамо, тате, защо вие не бяхте там да се борите за нашето бъдеще?” вие им отговорете: “Ами беше ме мързел”.
Днес – в София – ми бе мъчно, тъжно и болно… Мъчно, че бяхме толкова малко, тъжно – че очевидно или не ни разбират, или не знаят за нас, или си живеят добре и не им се протестира и тъжно – защото имам две деца и все ми се иска да останат тук да живеят… Като цяло обаче – пак ми се реве, но не от щастие – както се надявах вчера, а от тъга… Очевидно всеки ще се спасява по единично – стара българска традиция…

Ето това е играта, в която участваме, уважаеми читателю.
Последен шанс да прецениш дали да се състезаваш, или да гледаш отстрани.
Изборът е единствено твой (все още!).
И докато ти се чудиш какво да правиш, ние продължаваме напред, защото искаме да спечелим голямата награда – да оцелеем…