Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Fechten

Върнах се. След 2 години и половина отсъствие отново сложих капитанската лента на ръката си – онази същата, с която продължавам да размахвам рапирата – и възнамерявам пак да предизвикам уважаемите читатели на мисловен дуел.
Върнах се навръх рождения ми ден и точно между две човешки трагедии. Поради тази причина и първият ми текст е с такова заглавие – борба. Защото за мен писането винаги е било битка, която съм се стремял да спечеля и съм я печелил – не веднъж и два пъти.
Върнах се, защото тук ми е мястото.

Писането, като начин на живот.
Няма да крия, че сега, когато пиша тези думи, се вълнувам много. Нали знаете чувството, когато се връщате някъде, където ви е било сигурно и приятно? Същото е и при мен, защото тук писах в продължение на няколко години и оставих цял един период от живота си. Накрая написаното бе откраднато и магията изчезна. Започнах да пиша в друг блог, който с течение на времето стана прекалено личен.

Това е втори опит да продължа напред (всъщност трети, ако трябва да се доверя на спомените). Това не е просто „върнах се”, а демонстрация на воля – да не спираш пред трудните моменти и да не се отказваш, когато техниката изгърми или хакерите ти изтрият всичко (както се и случи). Прилича на любовна връзка с всичките й раздели и събирания. А така е, защото тук бе създадена история и на тази история и е писано да бъде продължена и не може просто с лека ръка да махнех и да изпратиш всичко в кошчето с отпадъците, нито да полееш тлеещите въглени със студена вода – напротив, тази жар трябва отново да се превърне в огън. Задължително е.

А иначе ние сме си същите, само където пораснахме и, надявам се, помъдряхме – животът е такъв учител. Отново се стремим да бъдем различни и още по-креативни, но никога шаблонни. Свързваме думите в изречения, които да останат във времето и пространството и поради тази причина никога тук няма да прочетете „сложете щипка сол”, а ще се сблъскате с очарованието на аналитичната мисъл.

До скоро!

Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????

2013 в три абзаца

Уважаеми читателю, в края на 2013-та година сме – времето, в което започва едно трескаво бързане от магазин на магазин и тюхкане пред витрините какъв точно подарък да изберем за любимия човек.
В суматохата около празниците се налага да отделим и малко време за да направим равносметка на изминалата година – по-добра ли беше от миналата, какво успехи и неуспехи ни съпътстваха и какво постигнахме в личен план.

По традиция с настъпването на всяка нова година правя един текстови файл, в който записвам по значимите неща, случили се през изминалите месеци. Тази година обаче спрях да записвам някъде в началото на юни, защото по всичко личеше, че случващото се ще представлява един безкраен кръговрат, в който сноват безчет схеми – корупционни, за пране на пари, за конфликти на интереси, за офшорни фирми, за политическо кадруване, за подслушвания, за рекет и изнудване, за поръчения за убийства и прочее. Всичко това по много, и колкото повече, толкова по-долно и пошло.
Всъщност, то всичко си дойде с настъпването на 2013-та година: още не изпили чашите с пенливо шампанско, минути след като стрелките на часовниците стъпиха една върху друга на 12, в по-трезвите умове на някои хора се загнезди една неприятна мисъл, че годината не започва както трябва. И бяха прави – на сутринта медиите гръмнаха с новината, че кадрите, които бяха излъчени в новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев към народа, са от курорта Аспен в Колорадо, въпреки че някой от щаба на държавния глава нечестиво ги беше обявил за родните Родопи. Това трябваше да се изтълкува като лош знак, както се и оказа в последствие.
Зима, пролет, лято, есен и отново зима се редуваха еднакво скъпи и скандални. Лъснаха десетки закононарушения – за незаконно застроени площи върху Дюни и Иракли, за незаконно събирани такси за лични документи от МВР, за схеми с незаконна търговия на цигари от високопоставени държавни служители и т.н. В самото начало на годината се опитаха да застрелят лидера на ДПС Ахмед Доган, простреляха Златко Баретата пред Съдебната палата и отвлякоха детенцето на Брендо – все ключови имена, свързани с политика и/или мафия.
Като се замисли човек – нищо ново; всичко си вървеше по старо му един вид – цените на стоките растяха с темпа, с който растеше и цинизмът на повечето депутати, т.е. с умопомрачително висока скорост. Имаше обаче една разлика: през 2013-та година сменихме цели две правителства– това на Бойко Борисов и служебното на Марин Райков. Всичките тези две правителства бяха кое от кое по-съмнителни и в известен смисъл абсолютно ненужни. Но още по-съмнително е сегашното на Пламен Орешарски (не само заради назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Въпрос на време е и то да бъде свалено и то в най-кратък срок, защото народът не спира да протестира. Изобщо изминалата 2013-та година беше белязана от протестите. Самите протести, тази открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, не успяха да постигнат много, защото така и не съумяха да генерират идеи, зад които да застанат, както и да излъчат лидер, който да ги поведе към “новото” и “различното”.

В личен план годината за мен беше интересна и ползотворна. Най-сетне заживяхме под един покрив с моята любима. Освен това успях да прекарам цели два месеца на място, където, ако не всеки е мечтал да бъде, то поне всеки си е представял, че е бил поне за ден. Научих много, още повече видях, но най-вече – успях да бъда част от един изключително професионален екип. И не на последно място: върнах се към едно позабравено хоби – фотографията. Така за сетен път се убедих, че когато има жарава и лекият полъх е достатъчен за да пламне силен огън.
Светли празници и щастлива нова 2014-та година. Бъдете здрави и не забравяйте, че човек се учи, докато е жив.

Социална заплаха ли са социалните мрежи?

Orwell

В една демократична страна преди няколко дни беше организиран екопротест, които прерасна в антиправителствена демонстрация, обхванала повече от 50 града. Само за тези няколко дни арестуваните са над 1200 души, като има тежко пострадали и дори мъртви. Държавата е Турция, а протестите са срещу авторитаризма на министър председателя Реджеп Ердоган. И ако допуснем, че боят с палки над протестиращите, както и тяхното обгазяване със сълзотворен газ е превантивна мярка срещу масовите безредици, предизвикани от революционните действия на протестиращите, то други едни събития накараха хората от цял свят да осъдят деянията и на властта, и на полицията в Турция.
Преди 2 дни бяха арестувани над 20 потребители на социалната мрежа Twitter по подозрение, че настройват протестиращите към крайни действия. Още 14 човека са обявени за издирване. Министър-председателят Реджеп Ердоган нарече Twitter “нарушител на спокойствието” в страната и източник на дезинформация. Полицията търси заподозрените чрез техните IP-адреси, а самите блогъри са арестувани направо в домовете им. В цинизма си Ердоган стигна до там, че заяви, че някои от протестиращите трябва да бъдат обесени на дърветата в парка Гези – мястото, където пламна искрата на протестите.
Заговори се, че Турция може да се ограничи достъпа на потребителите до Facebook и Twitter. Нещо подобно изпитаха жителите на тази страна и през 2010-та година, когато беше забранен достъпа до YouTuBe.
А иначе сайтът за микроблогове Twitter е открита платформа, в която всеки може да публикува каквото желае. Забрана за достъп до каквато и да била социална мрежа в една демократична държава е посегателство над личната свобода, както и да го тълкуваме. Това е посегателство над правото да общуваш, да се изразяваш и да имаш собствено мнение. Това е тоталната власт, която освен че ти забранява да пишеш и говориш, също те и следи – на улицата, в работата, вътре в дискотеката, в леглото с любимата жена. Тоталната власт, която контролира мислите и чувствата ти; тоталната власт, която си играе с теб, подиграва ти се, тъпчете и накрая дори те смазва с тока на лачения си ботуш. Това е издевателство в най-висша форма. Големия брат от антиутопията на Оруел „1984”.
Няма нищо по-ужасно от това да бъдеш следен и над теб да тегне забрана – забраната да бъдеш свободен човек!

Happy St. Patrick’s Day

Свети Патрик, според някои – мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.
Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде и избягал в Галия. Нещо тогава в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ. Между другото, сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да се разправяш с никакви институции, както е сега.
Празникът на Свети Патрик днес се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинени съдове. Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!