Death in Sofia!

След многобройни притеснения и тревоги, най-сетне видях Amon Amarth на живо!
Малко предистория: не помня да съм чакал коцерт с такова желание, като снощния. Още след като си закупих билета започнаха съмненията – да не ме заболи корема, да не получа зъбобол, да не се раЗболея в деня на концерта и проее. За щастие ден преди събитието всичко беше наред. Вечерта трудно заспах. Така не съм се чувствал нито когато тръгвах за обичните ми до смърт Megadeth, нито пък за обожаваните от мен Dew-Scented. Просто  това са Amon Amarth!
Отидохме на гарата и за зла беда, касиерката ни съобщи, че влакът се бил “счупил”. Друга информация нямали за момента. Ужас! Ами сега? Наложи се да пътуваме с автобус (където нито може да пиеш, нито да пикаеш). На автогарата аха-аха да иЗпуснем и автобуса, защото ни дадоха грешна информация на кой сектор да чакаме. В крайна сметка потичахме малко след автобуса. Шофьорът се окаЗа пич – спря и ни качи. Хвала на такъви люде като него.
Пристигнахме. Пихме. Видяхме се с приятели. Пихме още. Пихме докато стане време за концерта. Стана време. Пред зала “Юбилейна” стотици почитатели на тежкия звук стояха отвън.  Отварянето на вратите се забави с повече от 40 минути… Тогава точно си пролича колко нехайно е отношението на органиЗаторите от Force of  Rock. Хедлайнерите Amon Amarth идваха за пръв път в България. С тях бяха Septicflesh и As I Lay Dying, а билетите отдавна бяха продадени. Огромно количество хора, останали беЗ въпросната хартийка, се надяваха да платят и да видят своите любимци. Някой от тях вляЗаха, наистина. Повечето останаха навън в студа.
А вътре наистина беше ад. Бил съм на много концерти, но за първи път се чувствах смаЗан. Толкова претъпкано, толкова задушно, толкова неорганиЗирано… Дори на The BIG 4 с билет за Front of stage ми беше по широко. Имах чувството, че ще остана беЗ въЗдух и няма да мога да дочакам Amon Amarth. След 20 минутен пробив най-сетне стигнах до входа, но охраната не ме пусна навън. От Force of Rock явно не са чували нито за печати, нито за гривни… Жалко. Върнах се. След два неуспешни опита, най-накрая стигнах до бара където пък бирата и водката свършваха. Пих една бира за да се освежа. Наясякъде около мен се коментираше едно и също нещо – пълният провал на органиЗаторите.
Както и да е. В 22:15 Йохан Хег иЗправи публиката на нокти с мощния си скандинавски рев и всичко си дойде на мястото.
Дочаках ги!

Добрият Швейк

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт”
Ярослав Хашек

Едва ли си чел „Приключенията на добрия войник Швейк”, но нищо не ти пречи да изгледаш филма. Е, верно, че няма холивудски екшън сцени, боеве с лазерни мечове и скъпи дългокраки проститутки, по които да точат лигите си лошите герои от филмите, стиснали скъпарски пури между развалените си зъби. Има обаче нещо съвсем друго: гаранция за истинско забавление, за което главен „виновник” е забавният и жизнерадостен Швейк.
„Приключенията на добрия войник Швейк” е антивоенен роман и обхваща периода на Първата Световна война. Сама авторът казва, че всяка епоха трябва да има своя герой. И оня епоха го намира в лицето на Йозеф Швейк, чийто образ съчетава безименния народен ропот срещу безсмислието и жестокостта на войната.
„И този тих, скромен, опърпан човек е наистина старият добър войник Швейк, героичен, храбър, чието име едно време, през австрийско, не слизаше от устата на гражданите на чешкото кралство и чиято слава не ще залезе и при републиката.”
Знаете, че животът не е школа за изтънчено поведение. За това и „Приключенията на добрия войник Швейк” не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която можете да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Но какво пък! Само оня, който не е запознат с историите на Швейк, само той не знае какво губи.

Bring back the mIRC!

С Елвина се заговорихме за mIRC и с болеЗнена носталгия се върнахме в ония години, когато ходехме по интернет залите да чатим. Бяха добри години. Макар да нямахме виЗуална връЗка с човека отсреща, всичко беше някак си по-естествено и истинско. Нищо не може да замени трепета от това, да чакаш да ти пратят pic на mail-a. Да заговориш някого, да се срещнете, да се запоЗнаете, да станете дори приятели. Времето на “hi, asl?”, на неиЗбежното “ehooo, tuk li si?”, на това да регистрираш десетки никнейма, да ги паЗиш като нещо свято, за да не ти ги откраднат. Да бъдеш оператор на градски канал – неЗаменимо! Да поЗнаваш локален или глобален оператор на сървър или да си личен приятел с администратор. Няма такова време! Няма и какво да го замени. Това е като да се опитате да ме убедите, че Counter-Strike днес е по-вълнуващо от играта на фунийки навремето. Е, няма да стане! Дори и днес, когато UniBG претърпя 2 основни раЗделения и в mIRC останахме съвсем малко ултраси, няма да може да ме убедите, че онова време не е било истински вълнуващо. Времето, когато всеки се надпреварваше да има повече потребители в собствения си канал, времето на тарикатските спууфове, на бнц-та, на скриптовете, които дотолкова се бяхме увлякли по mIRC, че сами си ги пишехме… Имам страшно много спомени от това време. И страшно много приятели от тогава, които днес макар и да не влиЗат в mIRC, но все още контактувам с тях и пием по някоя и друга бира. А най-якото е, че повечето дори не са от моя град. Ето така се съЗдавах приятелствата. Наистина беше добро време.

Chat li si?! Да, все още съм чат и все още съм там. В #torsion, зарад който канал дори се скарахме с приятел и работата стигна почти до бой! Там съм и никога няма да спра да бъда там, защото съм истински верен фен на mIRC, а не съм като ония, които до вчера чатеха, но днес вече им е глупаво и остаряло. Те като че ли забравиха 11-та неписана заповед, че не трябва да плюеш там, където си лиЗал.

Канал #torsion е в мрежата, чреЗ сървъра на irc.net-surf.net

На “Капаните”

Когато Тодоров ме запита днес къде се губя напоследък от към текстове, и аЗ сам не можах да му отговоря. Дали защото беше прекалено горещо последните няколко седмици, дали поради друга причина, но живота сякаш беше замрял и нищо интересно не се случваше (ако не броим това, че Франция си ни върна циганите). Туитвах от време на време и чаках сенЗационната новина. Новината, която да раЗбуди обществените духове и да даде храна на критиците. Та тогава някъде се сетих, че веднъж Фреа ме беше питала защо не напиша книга за живота на Капаните. Беше шега, раЗбира се, но се замислих, че ако не книга, то поне един кратък описателен текст може и да иЗлеЗе от тая работа докато чакам нещото да се случи най-сетне.

Какво всъщност са Капаните ?

Капаните не е кръчма или нормално питейно заведение. Не е бар, нито шатра. Не е и магаЗин, кафетария или клуб. Капаните е нещо като Дъглас Адамсовият ресторант „На края на Вселената”. Представлява една най-обикновена будка и няколко маси отпред. От едната й страна е парка с еЗерото, от другата – центъра. Пред нея: театъра; зад нея: полицията. Няма такова място! Капаните е неприкосновена зона с автономна форма на управление. На Капаните липсва логиката – беЗалкохолното е 30 стотинки, а бирите са по лев. Ако ти се пие мастика отиваш на денонощния магаЗин, купуваш си бутилка и идваш на Капаните. Никой няма да ти каже нищо. Дали си във вас или на Капаните раЗлика няма.

Капаните е територия, която трудно можеш да си представиш, освен ако не си минал преЗ нея. Това е институция и религия, в която ще повярват дори атеистите ако иЗпият по една бира там. Има представители на всички субкултури – хип-хопъри, трансъри, хардкораджий, металисти, пънкари, футболисти. Има майки с деца, има пенсионери, има тийнейджъри и всичко на куп – няма раЗделение на въЗръстта. Всеки, които е тръгнал на някъде или се връща от някъде, задължително минава оттам за да удари бира-две. Срещи там не се правят. Срещите на Капаните са 24/7 – там винаги има хора пиещи бира и компания никога не липсва. Там е весело, нетреЗво и нереално. Капаните не са част от планетата Земя – там е друг свят, е които няма правила и времето е спряло. За Капаните се пеят песни и се носят легенди. Там се гради историята – ето така се съЗдават митовете. За тях мога да иЗпиша томове (ако не и тонове!), но истинска представа за това друго иЗмерение човек добива само ако отседне там дори за една единствена бира.

Натам съм се запътил и аЗ сега за да пия една бира докато чакам голямата новина. НаЗдраве!

N.I.A., тия и ония фенове

Напоследък зачестиха питанията за Revolution.

Как се появи проектът, кои са в него, какво ново покрай тях и т.н.

Все въпроси, от които трябва да ти стане ясно, че са предизвикали голям интерес с дебютната си песен „В този ден”.

„Недко е бивш МАЗАТА” беше изречението с което исках да започна, но вие знаете това.

Онова, което не знаете в няколко реда по долу. За едни интересно, за други – не. Дано да си от първите.

Недко започва да пее преди 7 години в Мазата (наследници на тогавашните хип-хоп групи в Монтана „Прахосници” и „Хлапета”). След разпадането на групата той се занимава със самостоятелни проекти (разбирай музика и текст). Звученето вече е доста по акустично и леко, а текстовете са по-сдържани и не така агресивни, както преди.

От скоро е в екип с Джимбарев, когото пък знаете от „Кука” (DJ Masaky Remix), „Скачам” (feat. N.I.A.), „А добър ден” (PropanBotan & 2DD) и още куп добри хип-хоп парчета.

Недко винаги е искал и се е занимавал само и само с музика. Чудесен атестат за неговите качества е й класацията Топ 100 в електронния портал MySpace.

След летящият старт с 3-то място в класацията за музика, идва и неговия момент, който показва от какво огромно значение са постоянството и желанието за създаване на  музика: 1-во място в категорията  Indie. С второто тогава се задоволи известният DJ Darkstep.

А други авторски песни и неща от проекта REVOLUTION са в профила на Недко в MySpace.