Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

2013 в три абзаца

Уважаеми читателю, в края на 2013-та година сме – времето, в което започва едно трескаво бързане от магазин на магазин и тюхкане пред витрините какъв точно подарък да изберем за любимия човек.
В суматохата около празниците се налага да отделим и малко време за да направим равносметка на изминалата година – по-добра ли беше от миналата, какво успехи и неуспехи ни съпътстваха и какво постигнахме в личен план.

По традиция с настъпването на всяка нова година правя един текстови файл, в който записвам по значимите неща, случили се през изминалите месеци. Тази година обаче спрях да записвам някъде в началото на юни, защото по всичко личеше, че случващото се ще представлява един безкраен кръговрат, в който сноват безчет схеми – корупционни, за пране на пари, за конфликти на интереси, за офшорни фирми, за политическо кадруване, за подслушвания, за рекет и изнудване, за поръчения за убийства и прочее. Всичко това по много, и колкото повече, толкова по-долно и пошло.
Всъщност, то всичко си дойде с настъпването на 2013-та година: още не изпили чашите с пенливо шампанско, минути след като стрелките на часовниците стъпиха една върху друга на 12, в по-трезвите умове на някои хора се загнезди една неприятна мисъл, че годината не започва както трябва. И бяха прави – на сутринта медиите гръмнаха с новината, че кадрите, които бяха излъчени в новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев към народа, са от курорта Аспен в Колорадо, въпреки че някой от щаба на държавния глава нечестиво ги беше обявил за родните Родопи. Това трябваше да се изтълкува като лош знак, както се и оказа в последствие.
Зима, пролет, лято, есен и отново зима се редуваха еднакво скъпи и скандални. Лъснаха десетки закононарушения – за незаконно застроени площи върху Дюни и Иракли, за незаконно събирани такси за лични документи от МВР, за схеми с незаконна търговия на цигари от високопоставени държавни служители и т.н. В самото начало на годината се опитаха да застрелят лидера на ДПС Ахмед Доган, простреляха Златко Баретата пред Съдебната палата и отвлякоха детенцето на Брендо – все ключови имена, свързани с политика и/или мафия.
Като се замисли човек – нищо ново; всичко си вървеше по старо му един вид – цените на стоките растяха с темпа, с който растеше и цинизмът на повечето депутати, т.е. с умопомрачително висока скорост. Имаше обаче една разлика: през 2013-та година сменихме цели две правителства– това на Бойко Борисов и служебното на Марин Райков. Всичките тези две правителства бяха кое от кое по-съмнителни и в известен смисъл абсолютно ненужни. Но още по-съмнително е сегашното на Пламен Орешарски (не само заради назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Въпрос на време е и то да бъде свалено и то в най-кратък срок, защото народът не спира да протестира. Изобщо изминалата 2013-та година беше белязана от протестите. Самите протести, тази открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, не успяха да постигнат много, защото така и не съумяха да генерират идеи, зад които да застанат, както и да излъчат лидер, който да ги поведе към “новото” и “различното”.

В личен план годината за мен беше интересна и ползотворна. Най-сетне заживяхме под един покрив с моята любима. Освен това успях да прекарам цели два месеца на място, където, ако не всеки е мечтал да бъде, то поне всеки си е представял, че е бил поне за ден. Научих много, още повече видях, но най-вече – успях да бъда част от един изключително професионален екип. И не на последно място: върнах се към едно позабравено хоби – фотографията. Така за сетен път се убедих, че когато има жарава и лекият полъх е достатъчен за да пламне силен огън.
Светли празници и щастлива нова 2014-та година. Бъдете здрави и не забравяйте, че човек се учи, докато е жив.

Sunny Beach belongs to me

Ако Colin McFaull (вокал на легендарната Ой! банда Cock Sparrer – само припомням) беше на почивка това лято у нас, в добилия вече митичен статус Слънчев бряг, то при връщането си в Англия моментално би направил кавър на известната си песен “England belongs to me”. Със сигурност припевът щеше да звучи по този начин:

Sunny Beach belongs to me
A nation’s pride the dirty pubs on the Black Sea
No one can take away our memory
Oh Oh, Sunny Beach belongs to me

Преди няколко дни BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разкрива пиянските оргии на британците, отседлани на почивка в Слънчев бряг. Филмът предизвика див интерес и на Острова, и в България. И докато там се възмущаваха не толкова за това как техните сънародници обливат полуголите си тела по дискотеките с алкохол до ранни зори и после се търкалят пияни по леглата в хотелските си стаи, а за това, че липсата на контрол над такова поведение е не само допустимо, но и дори не се санкционира. У нас филмът се изтълкува с нескрита патетика – ето, самите британци се заснеха как участват в дивашки си оргии, пък на нас ни направиха реклама на курорта. В действителност лентата на Стейси Дули удря особено силно върху имиджа ни и прави най-лошата реклама за туристическата ни индустрия.
Както написах по-горе – Слънчев бряг е митологизирано място. Ако си там на летен лагер от училището, много е вероятно да получиш първата си свирка или първия секс в живота точно на плажа. Там ще си направиш първата татуировка или пиърсинг; там ще се напиеш до безсъзнание, ще повръщаш, ще ти е лошо цял ден, а вечерта пак ще се напиеш. Там ще удариш и първата си линия кокаин, който по-всяка вероятност ще е амфетамин, защото сто на сто ще те излъжат. В края на почивката няма да ти се иска да си тръгваш и със сигурност ще пожелаеш следващата година пак да си там. Няма как да не ти хареса – това е автономна област, курорт сред курортите, където моралът е сведен до минимум, задръжките са по земята, а алкохолът се лее като река, която умива устите и телата на летовниците. Неписано правило е, че на Слънчев бряг ходят само гъзарите, а в другите курорти – аутсайдерите, които не разбират „от живот”. Редом с безпаметните нощи и горещите дни, можеш да изкараш и някой лев – работа бол. Само че за малко пари, никакви осигуровки и дълги, почти 24 часови смени.
Преди две години работех в една печатна медия. Беше лято и много мои познати заминаха към Слънчев бряг – кой да летува, кой да работи. Тогава точно съвместна проверка на НАП и Инспекцията по Труда удариха повечето заведения, защото укривали оборота, а работниците карали денонощни работни смени. Дори затвориха и две новопостроени крила на хотели. За случая написах набързо няколко реда, тъй като за мен беше безсмислено да се впускам в анализи – споделях мнението на моя приятелка, че нещата там са такива и никога не биха се променили. Оказа се права – днес нещата са същите, че и по-зле.

Филмът на Стейси Дули черни не толкова самите пияни британци, колкото нашето институционално бездействие. Да сме честни – британците не са виновни, че никой не им забранява да участват в оргии, да чупят бутилки по улиците, да крещят пияни нощем, да употребяват леки наркотици. Липсата на забрана е право на свобода. Ако бяхме в Англия – грозеше ги глоба и арест. Така щеше да бъде и в Испания, Швейцария, Франция или където и да си помислиш в Европа, но извън Балканите. Но тук сме в България и това сега звучи не като туристическа реклама, а като санкция. Това е удар не само по туристическия имидж на страната ни, а изобщо по цялата ни страна. През 2011-та имаше кой да глобява (естествено не всички), днес нещата са в застой. Кризата кара собственици на хотели, дискотеки и кръчми да измислят нови вратички за заобикаляне на законите, а когато това не е възможно – бутането на рушвети влиза в сила. Не че и тогава не е било така, но поне не е било в такъв размер. Днес желанието за печелене на пари кара работодателите да рискуват и да прекрачват границите на морала, като осигуряват на клиента всичко в името на незабравимото преживяване. И докато за летуващите всичко е просто една авантюра, за хората отстрани това не е точно така, тъй като на карта са заложени история, име, бъдеще.

По-младите читатели едва ли помнят култовото списание „Егоист”, но в един негов брой ( бр. 24, април 1999) Мартин Карбовски беше написал блестяща статия, която наподобяваше вивисекция на имиджът ни пред света. И понеже съм сигурен, че този брой на списанието липсва в домашната ви библиотека – потърсете статията в интернет, има я под заглавие „Вулгария – имиджът ни пред света”. Там ще прочетете какви глупости правим ние българите, когато излезем извън пределите на страната си и какво мислят за нас чужденците, когато дойдат да летуват в България.
За този наш имидж пред света преди много, много години беше писал и Светослав Минков в разказа си „Гост от Запад” – прочетете го и него, поучителен е.

Социална заплаха ли са социалните мрежи?

Orwell

В една демократична страна преди няколко дни беше организиран екопротест, които прерасна в антиправителствена демонстрация, обхванала повече от 50 града. Само за тези няколко дни арестуваните са над 1200 души, като има тежко пострадали и дори мъртви. Държавата е Турция, а протестите са срещу авторитаризма на министър председателя Реджеп Ердоган. И ако допуснем, че боят с палки над протестиращите, както и тяхното обгазяване със сълзотворен газ е превантивна мярка срещу масовите безредици, предизвикани от революционните действия на протестиращите, то други едни събития накараха хората от цял свят да осъдят деянията и на властта, и на полицията в Турция.
Преди 2 дни бяха арестувани над 20 потребители на социалната мрежа Twitter по подозрение, че настройват протестиращите към крайни действия. Още 14 човека са обявени за издирване. Министър-председателят Реджеп Ердоган нарече Twitter “нарушител на спокойствието” в страната и източник на дезинформация. Полицията търси заподозрените чрез техните IP-адреси, а самите блогъри са арестувани направо в домовете им. В цинизма си Ердоган стигна до там, че заяви, че някои от протестиращите трябва да бъдат обесени на дърветата в парка Гези – мястото, където пламна искрата на протестите.
Заговори се, че Турция може да се ограничи достъпа на потребителите до Facebook и Twitter. Нещо подобно изпитаха жителите на тази страна и през 2010-та година, когато беше забранен достъпа до YouTuBe.
А иначе сайтът за микроблогове Twitter е открита платформа, в която всеки може да публикува каквото желае. Забрана за достъп до каквато и да била социална мрежа в една демократична държава е посегателство над личната свобода, както и да го тълкуваме. Това е посегателство над правото да общуваш, да се изразяваш и да имаш собствено мнение. Това е тоталната власт, която освен че ти забранява да пишеш и говориш, също те и следи – на улицата, в работата, вътре в дискотеката, в леглото с любимата жена. Тоталната власт, която контролира мислите и чувствата ти; тоталната власт, която си играе с теб, подиграва ти се, тъпчете и накрая дори те смазва с тока на лачения си ботуш. Това е издевателство в най-висша форма. Големия брат от антиутопията на Оруел „1984”.
Няма нищо по-ужасно от това да бъдеш следен и над теб да тегне забрана – забраната да бъдеш свободен човек!

А вий… вий сте идиоти!

В интересно време живеем – спор да няма. Докато едни почитат паметта на Христо Ботев, други протестират срещу правителството. Трети пък се надпреварват в социалните мрежи кой повече харесвания ще събере на публикувани снимки с лика на революционера. Четвърти си честитят – честит празник, пишат, без да съзнават, че днес – 2 юни, свеждаме глава в знак на преклонение към Христо Ботев.
Тези третите и четвъртите са олицетворение на голяма част от днешната греховна младеж – онази мързелива, неука и олюляваща се от опиати младеж, която нито знае кой е Христо Ботев, нито пък прави разлика между празник и преклонение. Те не четат уроците си, не отварят учебниците си, а книгата за тях е табу. Изучават обаче същността на социалните мрежи и приложенията на мобилните си телефони. Знаят повече думи на английски, отколкото на български и по-често пишат на латиница, отколкото на кирилица.
Мой познат днес ги посъветва: „Вместо да споделяте снимки на Ботев, да бяхте го прочели…”. И де да бяха! Щяха да знаят каква историческа, героична личност е Ботев. Щяха да знаят за епохалното му дело. Щяха да знаят, че той е една от най-именитите фигури на българската революционна дейност, литература и публицистика. Поет и бунтовник, ревностен пазител на националните идеи, Ботев оставя трайна следа в освободителното движение на България. Сам загърбил науката и отдал се на една по-възвишена цел – родното благо – той не умира! И ако тогавашните му думи “Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.” са звучали като лично извинение, то сега звучат като укор и санкция към днешното политическо управление. Няма ги вече ония родолюбци от старото време, няма ги четниците, няма ги революционерите и най-вече – няма ги хората. Според Ботев: “Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата”. Днес такива хора сега са повече от нужни на България, защото както тогава, така и сега, единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос е революцията. В политическия смисъл на думата. Ботев е добър пример как не самата идеология е толкова важна, колкото конкретните действия срещу властта и системата.
Да бяха го прочели, само да бяха… Нямаше да срамуват толкова днес. Защото, в края на краищата, всичко опира до доброто възпитание.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

Четвъртата власт

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквато е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват, са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото онзи информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Не случайно в класацията за най-независима медийна журналистика е Европа от няколко години сме все на последно място.
Та, моля ви се!, мигар има свобода на словото у нас? Всички са купени, всички са опорочени. Алчни за пари лешояди, които кълват мършавите монети, подхвърлени им от политици и бизнесмени. Хора без чест, продали душите си на Дявола. И безкрайно отмъстителни. Един от тях, името на когото ми е обидно дори да напиша, нарече своите колеги идиоти и боклуци. Обиди ги от страниците на собствения си уебблог. Там има пълната свобода да отмъщава; това е неговото пространство, неограничено политически. Всеки продажен журналист има такъв отдушник, от където плюе. Плюе там, където е лизал до преди часове. Така се създават интригите, митовете, легендите. Пошлата журналистика руши историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищническият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмуканата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, защото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е вярно или невярно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безскрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.

Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важала общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.

vox_populi_vox_dei
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!