Kad porastem bicu Kengur

Ако си между 20 и 30 години, родителите ти не са бивши агенти на ДС, не са потомци на важни клечки от ЦК и не са реститути, то вероятността да приличаш на Шоми и Дуже от филма „Kad porastem bicu Kengur” е много голяма.
Лентата на режисьора Радивое Андрич е алманах за живота на всички тийнейджъри от Балканите, които нямат богати родители. Невероятно смешен и същевременно тъжен, “Kad porastem bicu Kengur” е отражение на заобикалящата ни действителност и показва всичко онова, което се случва извън нашите мечти. Във филма не се говори за политика, няма супер ченгета, няма битки и отвличания. Филмът е за отчаянието от живота на няколко белградски момчета. Те не могат да си намерят работа или ако работят, то е за престъпно ниска заплата. Залагат последните си пари на еврофутбол с надеждата да спечелят джакпота, който да им осигури мечтаният живот като този на Кенгуруто – единственият успял техен приятел от квартала, който е вратар на английския Истуич . Останалото време запълват с пушене на джойнт и пиене на бира.


“Kad porastem bicu Kengur” е филм, който грабва с искреността си, с честността си, с това, че нищо не е преиначено, нищо не прикрито, а напротив – всичко е толкова реално, че дори се виждаш като един от героите, особено когато се стигне до потресаващия монолог на Браца:
„Гърдите са ми отпуснати. Нямам коса. Имам бенки по цялото тяло – милиони бенки и не мога да се пека на слънце, но така или иначе нямам пари за море… Имам шкембе, нямам работа, на 27 години съм и още живея с родителите си. Нищо няма да се промени за мен в следващите 50 години. Или по-скоро ще се промени: към по-лошо. Аз съм безполезен социален паразит; аз съм въшка и живея въшлив живот, а когато умра, ще ме закопаят във въшлив гроб…”
Ето тогава разбираш, че положението на Балканите наистина си е ебало майката.