Честит рожден ден, “Клуб Тъпак”

klubtupak

Честит ни втори четвърти рожден ден!
Най-ревностните ни читатели знаят, че с Тодоров стартирахме проекта „Клуб Тъпак” някъде в началото на 2004-та. Точната дата няма как да знаем, защото старите текстове останаха някъде в историята. Така им било писано…
Но пък помним новото начало – 21 април 2009 година. Оттогава досега сме написали толкова много текстове под формата на градивна критика, та чак понякога сме се чудели откъде у нас този тънък усет, усещане и изказ. Можехме да напишем и повече, но миналото лято някакви неприятни словенци или словаци (все ги бъркам!) ни хакнаха. За момент спряхме, но за пореден път продължихме. Защото все пак ни иде отръки да боравим с перото. Явно сме дори. Така де, добри сме и искаме да го знаят още повече хора.
Какво друго? Повечето неща ги казах на миналия ни рожден ден – кои сме, какви сме и защо го правим. Сега остава да си пожелаем здраве и повече материал за писане, който май няма да липсва, имайки предвид цирка, в който участват т. нар. български „политици”, и в който перманентно ни забъркват и нас – гражданите.
Общо взето това е. Наздраве на вас и щастливо детство на най-малкия ни фен Калоян – детето на Тодоров и Десислава 🙂

По пътя

Една дупка яма, зейнала на пътя през Дунав мост при Русе блокира движението. Четвърти ден нямаме сухопътна връзка с Румъния, защото кратерът, отворил се на иначе ремонтирания преди около година и половина път, е с внушителни размери – и на ширина, и на дълбочина. Мостът е стратегически – той свързва Азия със Западна Европа и затова около него в момента са се образували километрични опашки от тирове.  Шофьорите негодуват и псуват, псуваме и ние. Изобщо много псува българинът. Най-вече политици, полицаи и дупките по пътищата ни, от които имаме премного. И съм сигурен, уважаеми читателю, че всеки от вас, който е попадал с колата си в ямите по шосетата ни, е псувал и се е чувствал поне малко тираджия.
Ремонтът на този пътен пулпит ще отнеме около месец, съобщи в Русе Георги Златев – директорът на дирекция „Развитие на пътната инфраструктура с бюджетни средства” в Агенция „Пътна инфраструктура”. Това, естествено, не значи, че няма да има движение. Просто преминаването по моста ще бъде затруднено. Ще се ядосваме и ще псуваме много, защото напускането ни на клоунадата, в която живеем, ще става бавно. Чужденците – и те ще негодуват, тъй като ще се чудят, защо по дяволите им е трябвало да посещават страната ни. Какво да видят? Навсякъде прах, мръсотия, отпадъци и дупки. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-разбити пътища. Дупки, дупки, дупки. Автомобилите не се движат според пътните правила, а следват някаква невидима зигзагообразна линия. Всичко е абсолютен хаос.
И ако вътрешната пътна мрежа си е общински проблем, то дупките, които спират тировете на Дунав мост, са държавен. Наред с блокираните тежкотоварни машини ще блокираме туристи и чужди инвеститори. Може би от страх това да не се случи, вчера господин президента заяви, че основен приоритет ще е изграждането на още 2 моста през реката. Аз пък смятам, че трябва да направим във всеки крайдунавски град по 2 моста. Един основен и един резервен. Нищо, че няма кой да се движи по тях, важното е да ги има, та после да се тупаме в гърдите, че много я строим тази България. Макар и с некачествен бетон и асфалт.
Иначе политиците си я карат на принципа „дума дупка не прави, но не я и запълва”. Така и никой от тях не задвижи нещата за ускоряването на ремонта на пътната яма. Пък и няма нужда – ако имат път из Европата, винаги може да използват служебния еърбъс. Те никога не са част от решението на даден проблем, докато не се сблъскат директно с него. А лошото е, че тази порочна практика я прилагаме и ние. Радваме се, че не сме на мястото на тираджиите и им се присмиваме, че няма къде да идат до тоалетна. Така с подигравки се отнесохме вчера със нелепата смърт на 13-те сръбски граждани, убити от свои съсед, както се подигравахме на самозапалилите се от глад и нищета българи. Защото в телата ни зеят огромни дупки, на дъното на които се спотайва само злоба – другото ни го изчовъркаха така, както се човърка зъбен кариес.

Четвъртата власт

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквато е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват, са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото онзи информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Не случайно в класацията за най-независима медийна журналистика е Европа от няколко години сме все на последно място.
Та, моля ви се!, мигар има свобода на словото у нас? Всички са купени, всички са опорочени. Алчни за пари лешояди, които кълват мършавите монети, подхвърлени им от политици и бизнесмени. Хора без чест, продали душите си на Дявола. И безкрайно отмъстителни. Един от тях, името на когото ми е обидно дори да напиша, нарече своите колеги идиоти и боклуци. Обиди ги от страниците на собствения си уебблог. Там има пълната свобода да отмъщава; това е неговото пространство, неограничено политически. Всеки продажен журналист има такъв отдушник, от където плюе. Плюе там, където е лизал до преди часове. Така се създават интригите, митовете, легендите. Пошлата журналистика руши историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищническият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмуканата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, защото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е вярно или невярно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безскрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.

Няма такъв театър

Преди време, точно преди четири години, гледах „Чайка” по Чехов на Коко Азарян. На сцената – само звезди – Иван Радоев, Анастасия Ингилизова, Иван Ласкин, Иван Бърнев и Александра Сърчаджиева. В залата – полупразно. Досущ като в душите ни.
Малко след това великият режисьор ни напусна. Остави след себе си обаче повече от 100 спектакли, сред който личат автори като Шекспир, Пинтър, Дуковски, Ердман, Распутин, Уилямс, Гогол и Чехов. Чехов, на когото Азарян винаги се е възхищавал. Напусна ни, а имаше толкова много уроци, които да ни предаде за живота… Тогава осъзнах, че губим театъра; губим онзи храм, където актьорите изповядват греховете си, а ние ги гледаме от полупразните зали. Губим и себе си, защото напоследък страдаме от липса на културен избор.
Пиша тия редове с болезненото усещане, че ние всъщност изобщо нямаме култура. Никаква. Голямата ни мъка е, че сме самотни, а нашият персонаж е ранен смъртоносно. Рани го геенската смрад от изпотената небръсната подмишница на чалгата. Чалгата като душевадец и душеебец. Чалгата, за която професор Азарян казваше, че прави човек да изглежда глупав и елементарен, защото при нея нещата са лесни и прости. Чалгизирахме театъра така, както чалгизирахме футбола, здравеопазването, образованието и политиката. В театралните зали, измежду онези, дошли да се насладят на онзи висш пилотаж на думи и игра, се мяркат и нечестивци. Някои от тях доказват социалния си статус с маркови дрехи, други са с телефони в ръце, пишещи по социалните мрежи. Те не са в залата заради самия театър, а за да съобщят къде се намират в момента. Някак си стана модерно да натрапваш на хората около теб личния си живот – къде си, какво правиш, с кого го правиш. Да знаят останалите, че не само пиеш кафето си, но го пиеш в  някой мол. Да разберат, че четеш Достоевски или Толостой, въпреки че не ги разбираш. А върхът на еманацията е, когато идеш на театър. Нищо, че не знаеш коя постановка се играе; важното е, че посещаваш културни мероприятия. Важно е за ранимото ти его.

“Колко силни и велики да са някои, с течение на годините всичко се променя, а животът се променя сякаш не сме го живели.”                                                            Крикор Азарян

Този кич, тази пошлост повали нашия герой на земята, който е длъжен да стане и да продължи напред. Да убие на свой ред чалгата на дуел, от десет крачки и през кърпа! Типично по руски.
Човек от страни би бил потресен, ако гледа тази битка – театърът срещу чалгата. Е, няма такъв ТЕАТЪР просто! Досущ като в Чеховата „Чайка” – смешното същевременно е и тъжно.
Иначе днес честваме международния ден на театъра. И ако нямаш възможност да посетиш някоя постановка довечера, може да попрелистиш някоя и друга книга с руска класическа литература да речем – въпрос на вкус и културен избор. Те, книгите, са досущ като театъра – не просто се четат, а се разбират, чувстват и изживяват.

Happy St. Patrick’s Day

Свети Патрик, според някои – мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.
Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде и избягал в Галия. Нещо тогава в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ. Между другото, сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да се разправяш с никакви институции, както е сега.
Празникът на Свети Патрик днес се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинени съдове. Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.

Моята политическа платформа

В момента България се намира в безпрецедентна политическа криза. Повече от 20 поредни дни българският изтерзан народ е  по улиците и не спира да иска своето – работа, справедливо заплащане и честна съдебна система. Вече нямаме правителство, а на практика нямаме и парламент. Обществото е гневно до крайност, до изстъпление. Хаосът и чувството за безизходица започват да се засилват с всеки изминал ден. Правителство в оставка прехвърля вината за безработицата и провалените реформи на предното правителство, то от своя страна я прехвърля към по-предното и така по веригата назад. Политиците се обвиняват един друг, народът обвинява политиците. Европа, цъкайки с език, най-вероятно се пита какво правим в ЕС, а светът, като цяло, се присмива на цирка, в който участваме. Самият премиер в оставка се покриваше в болница на два пъти в рамките на 4 дни. Вдигал бил кръвното. Така или иначе никой не му повярва, както никой не го съжали, защото всеки втори човек над 55 годишна възраст е с високо кръвно в тази скапана държава, но продължава да продава пролетарския си труд за жълти стотинки, с които да плаща свръхвисоки сметки за ток, вода, телефон, гориво, лекарства и хляб със съмнително качество.
Днес сме на прага на гражданска война за четвърти път след 1989 година, а България е заприличала на труп, около който са накацали лешояди. Те се борят със клюни и нокти за последните нищожни парченца меса по скелета на родината ни. За няколко месеца трябва да се създаде служебно правителство, а това е последен шанс за разпарчетосване на държавата. Всеки ден се споменават имена на хора, кои от кои по-черни и съмнителни. Те се спрягат за евентуални бъдещи министри. Днес, на въпрос дали би станал министър на спорта, адвокатът Тодор Батков отказа, но се самопредложи за поста министър без портфейл. Нямаше как да не се сетя за Азис, който преди време се предложи за министър на културата. Замислих се докъде могат да стигнат някои хора в алчността и безсрамието си. Отговорих си – до неподозиран морален провал. И установих, че много сме я закъсали. Толкова много, че съм в състояние и аз да се самопредложа за министър – да речем – на пропагандата. Преди това задължително ще поискам академична титла! Брендо, примерно, може да стане външен министър, Кирил Йорданов – на регионалното развитие, Боби Михайлов и Данчо Лазаров – на спорта и т.н., и т.н. Министър председател обаче задължително трябва да стане Николай Гигов, а президент – Златко Баретата.
В цялата комичност на ситуацията има и нещо много тъжно – липсват ни истински политици. Като казвам истински, имам предвид честни. Че и следващите държавници ще бъдат като предните, за всеки е ясно. Знаем, че много ще обещават, но почти нищо няма да изпълняват; много ще се хвалят, а същевременно няма да има за какво; много ще присвояват и ще обвиняват предишните за провала си, когато обществото им подири сметка.
Някак си сме се примирили със съдбата да ни управляват политици, които не разбират от политика. Сякаш Парламента е един ПУЦ…
Иначе грамотни, съвестни и честни държавници могат да се намерят, убеден съм. Само трябва да се огледаме за тях в университетите или пред таблата за работа в Бюрото по труда. Там по принцип са обикновените хора. И честните.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!