Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????

2013 в три абзаца

Уважаеми читателю, в края на 2013-та година сме – времето, в което започва едно трескаво бързане от магазин на магазин и тюхкане пред витрините какъв точно подарък да изберем за любимия човек.
В суматохата около празниците се налага да отделим и малко време за да направим равносметка на изминалата година – по-добра ли беше от миналата, какво успехи и неуспехи ни съпътстваха и какво постигнахме в личен план.

По традиция с настъпването на всяка нова година правя един текстови файл, в който записвам по значимите неща, случили се през изминалите месеци. Тази година обаче спрях да записвам някъде в началото на юни, защото по всичко личеше, че случващото се ще представлява един безкраен кръговрат, в който сноват безчет схеми – корупционни, за пране на пари, за конфликти на интереси, за офшорни фирми, за политическо кадруване, за подслушвания, за рекет и изнудване, за поръчения за убийства и прочее. Всичко това по много, и колкото повече, толкова по-долно и пошло.
Всъщност, то всичко си дойде с настъпването на 2013-та година: още не изпили чашите с пенливо шампанско, минути след като стрелките на часовниците стъпиха една върху друга на 12, в по-трезвите умове на някои хора се загнезди една неприятна мисъл, че годината не започва както трябва. И бяха прави – на сутринта медиите гръмнаха с новината, че кадрите, които бяха излъчени в новогодишното обръщение на президента Росен Плевнелиев към народа, са от курорта Аспен в Колорадо, въпреки че някой от щаба на държавния глава нечестиво ги беше обявил за родните Родопи. Това трябваше да се изтълкува като лош знак, както се и оказа в последствие.
Зима, пролет, лято, есен и отново зима се редуваха еднакво скъпи и скандални. Лъснаха десетки закононарушения – за незаконно застроени площи върху Дюни и Иракли, за незаконно събирани такси за лични документи от МВР, за схеми с незаконна търговия на цигари от високопоставени държавни служители и т.н. В самото начало на годината се опитаха да застрелят лидера на ДПС Ахмед Доган, простреляха Златко Баретата пред Съдебната палата и отвлякоха детенцето на Брендо – все ключови имена, свързани с политика и/или мафия.
Като се замисли човек – нищо ново; всичко си вървеше по старо му един вид – цените на стоките растяха с темпа, с който растеше и цинизмът на повечето депутати, т.е. с умопомрачително висока скорост. Имаше обаче една разлика: през 2013-та година сменихме цели две правителства– това на Бойко Борисов и служебното на Марин Райков. Всичките тези две правителства бяха кое от кое по-съмнителни и в известен смисъл абсолютно ненужни. Но още по-съмнително е сегашното на Пламен Орешарски (не само заради назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС). Въпрос на време е и то да бъде свалено и то в най-кратък срок, защото народът не спира да протестира. Изобщо изминалата 2013-та година беше белязана от протестите. Самите протести, тази открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, не успяха да постигнат много, защото така и не съумяха да генерират идеи, зад които да застанат, както и да излъчат лидер, който да ги поведе към “новото” и “различното”.

В личен план годината за мен беше интересна и ползотворна. Най-сетне заживяхме под един покрив с моята любима. Освен това успях да прекарам цели два месеца на място, където, ако не всеки е мечтал да бъде, то поне всеки си е представял, че е бил поне за ден. Научих много, още повече видях, но най-вече – успях да бъда част от един изключително професионален екип. И не на последно място: върнах се към едно позабравено хоби – фотографията. Така за сетен път се убедих, че когато има жарава и лекият полъх е достатъчен за да пламне силен огън.
Светли празници и щастлива нова 2014-та година. Бъдете здрави и не забравяйте, че човек се учи, докато е жив.

Останалите

Един бърз виц, наместо преамбюл: „Когато по National Geographic пророкували, че Слънцето ще угасне след около 4-5 милиарда години, българите се затюхкали: „Брей, да му се не види, тъкмо ще сме излезли от кризата и ето ти нов проблем!” Шегата е толкова смешна, колкото и притеснителна. И съвсем естествено, цели да обрисува със сатирични краски бездействието на Държавата.

Наскоро проведено проучване показа, че над 400 000 българи на възраст между 15 и 55 години имат намерение да напуснат страната ни. Това са 17% от населението ни. Желанието им е продиктувано от високата безработицата, лошите икономически условия, ниското заплащане или некачественото образование.  Към момента безработицата достигна 13.8%, а с нищо не показва, че процентите ще спаднат – напротив, дори ще растат нагоре. Статистиката, знам, е коварна, но тя прави живота подреден. Нужно е да знаем тези цифри, за да направим някои изводи.

От години България е изправена пред три социални предизвикателства: масова бедност, масова безработица и трайни неравенства. Лошото е, че хората вече загубиха надежда, че нещата могат да се оправят и не вярват в така нареченото „светло бъдеще”, което се оказва мираж. Светлина в тунела не се вижда при финансовата и икономическа нестабилност на страната ни. Освен тях, гражданите всекидневно се срещат с куп други проблеми на държавата – скъпо здравеопазване с лоша здравна реформа, некачествено образование, прогнила съдебна система, корупция, мафия, организирана престъпност, олигархия. И докато едни забогатяват по нечестен начин и няма сила, която да е в състояние да ги спре, обикновения данъкоплатец обеднява все повече и повече. Естествено – той няма зад гърба си кой да лобира за интересите му, няма синя лампа, няма партийно минало.
Днес не би учудило никого, ако кажем, че в страната ни се маркира една територия, която очерта границите на държава в държавата – София. Примамени от по-високото заплащане и по-голямата възможност за намиране на работа, хората от провинцията масово напускат родните си места за да търсят реализация в столицата. В същото това време Държавата бездейства. И то бездейства по един престъпен, антибългарски начин. Последните няколко години на политическа нестабилност не само сриват имиджа на страната ни, но и спомогнаха за това да ни сравняват с държави от Третия свят. Смяната на политическото управление показа, че не води до нищо добро, дори напротив – затъваме все повече и повече, защото смяната на политическото управление е един кръговрат – сменяме днешните тирани с предните деспоти. Грешката е в самите управляващи, които поели кормилото на властта, не искат да работят за развитието на България, а веднага започват да намират кусури на предното правителство и да вадят мръсните им ризи. Започва една трескава надпревара на мерене на престъпления – кое правителство е окрало по-малко пари; кое правителство е замесено в по-малко корупционни скандали; кое правителство е назначило на ръководни длъжности по-малко хора с тъмно минало. И докато властимащите участват в това безумно състезание на парадоксите, държавата ни гние. Точно това бездействие и нехайство от страна на управляващите кара хората да напускат страната ни и да си търсят късмета в други държави, като отричат патриотичното схващане, че камъкът си тежи на мястото. И донякъде са прави – камъкът тежи там, където го поставиш.

Единственият начин обстановката в страната да се стабилизира, е политици и всички ние да спрем да мислим за собствената си изгода, да спазваме законите, да станем по честни и отговорни за бъдещето на страната, за да бъде тя по-благоприятна за живот, ако не за нас, то поне за поколенията след нас. С тази не лека задача днес са се заели протестиращите. Спор да няма, но днешните вълнения с нищо не приличат на предните от 1990, 1997 и зимата на 2013 година. Онези протести бяха протести на глад и физическа немощ. Тези днес са морални – чисто човешки дълг и задължение да защитиш родината си от чужденците, които ни купуват и родните, които ни продават. Това не е борба за кора хляб или парче соев салам, това е борба за България.
Има разлика.

Моята политическа платформа

В момента България се намира в безпрецедентна политическа криза. Повече от 20 поредни дни българският изтерзан народ е  по улиците и не спира да иска своето – работа, справедливо заплащане и честна съдебна система. Вече нямаме правителство, а на практика нямаме и парламент. Обществото е гневно до крайност, до изстъпление. Хаосът и чувството за безизходица започват да се засилват с всеки изминал ден. Правителство в оставка прехвърля вината за безработицата и провалените реформи на предното правителство, то от своя страна я прехвърля към по-предното и така по веригата назад. Политиците се обвиняват един друг, народът обвинява политиците. Европа, цъкайки с език, най-вероятно се пита какво правим в ЕС, а светът, като цяло, се присмива на цирка, в който участваме. Самият премиер в оставка се покриваше в болница на два пъти в рамките на 4 дни. Вдигал бил кръвното. Така или иначе никой не му повярва, както никой не го съжали, защото всеки втори човек над 55 годишна възраст е с високо кръвно в тази скапана държава, но продължава да продава пролетарския си труд за жълти стотинки, с които да плаща свръхвисоки сметки за ток, вода, телефон, гориво, лекарства и хляб със съмнително качество.
Днес сме на прага на гражданска война за четвърти път след 1989 година, а България е заприличала на труп, около който са накацали лешояди. Те се борят със клюни и нокти за последните нищожни парченца меса по скелета на родината ни. За няколко месеца трябва да се създаде служебно правителство, а това е последен шанс за разпарчетосване на държавата. Всеки ден се споменават имена на хора, кои от кои по-черни и съмнителни. Те се спрягат за евентуални бъдещи министри. Днес, на въпрос дали би станал министър на спорта, адвокатът Тодор Батков отказа, но се самопредложи за поста министър без портфейл. Нямаше как да не се сетя за Азис, който преди време се предложи за министър на културата. Замислих се докъде могат да стигнат някои хора в алчността и безсрамието си. Отговорих си – до неподозиран морален провал. И установих, че много сме я закъсали. Толкова много, че съм в състояние и аз да се самопредложа за министър – да речем – на пропагандата. Преди това задължително ще поискам академична титла! Брендо, примерно, може да стане външен министър, Кирил Йорданов – на регионалното развитие, Боби Михайлов и Данчо Лазаров – на спорта и т.н., и т.н. Министър председател обаче задължително трябва да стане Николай Гигов, а президент – Златко Баретата.
В цялата комичност на ситуацията има и нещо много тъжно – липсват ни истински политици. Като казвам истински, имам предвид честни. Че и следващите държавници ще бъдат като предните, за всеки е ясно. Знаем, че много ще обещават, но почти нищо няма да изпълняват; много ще се хвалят, а същевременно няма да има за какво; много ще присвояват и ще обвиняват предишните за провала си, когато обществото им подири сметка.
Някак си сме се примирили със съдбата да ни управляват политици, които не разбират от политика. Сякаш Парламента е един ПУЦ…
Иначе грамотни, съвестни и честни държавници могат да се намерят, убеден съм. Само трябва да се огледаме за тях в университетите или пред таблата за работа в Бюрото по труда. Там по принцип са обикновените хора. И честните.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!

Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важала общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.

vox_populi_vox_dei
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!

В памет на Левски

levski140

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Мрачно и студено беше сутринта, когато минах покрай паметника на Васил Левски. И в душата ми също бе мрачно, защото днес отбелязваме деня от гибелта на Дякона. Предполага се, че някъде в района около този паметник Васил Иванов Кунчев е бил обесен. Точно преди 140 години. Обесен, защото се е борил за свободата на България; обесен, защото е бил против волята на поробителя; обесен, защото е предаден от свой – от българин.
Васил Левски е създател на българската национална революция, създател на окръжните комитети, основател на Вътрешна Революционна организация и на Български революционен централен комитет. А също и най-големия идейник за възстановяването на България на европейската карта. В днешно време делото на Левски е изключително ценно не само защото той се е борил против религиозната, политическата, икономическата и юридическата дискриминация на България, но и против въведения през 17 век „кръвен данък” и ислямизация на населението. Делото на Васил Левски е ценно защото дава нагледен пример на това какво представлява жаждата и желанието за независимост и свобода и то не лични такива, а на цял един народ, на цяла една държава, на България.
Дело велико и свято, дело безсмъртно, но и дело останало без последователи. Не тогава, а сега.
Днес отново сме под робство, но го няма Апостола на Свободата. Минаваме покрай паметника му свели глави, а в гърдите нещо ни стяга. Ако заченем революция, палки се посипват по гърбовете ни. Сякаш сме с вързани ръце, защото те – палките – са повече от нас. И пак свеждаме глави и стискаме зъби. И пак мечтаем да се появи Дякона и да ни поведе в борба против тиранията. Ах, как само жадуваме българската свобода, но ако може да ни я подарят. Мачкаха ни, биха ни и ни клаха, та ни омръзна вече. Изморихме се, нямаме сили. Сякаш сме проклети – завинаги да живеем сред предатели и български зложелатели…
Боли ни. Поглеждаме към небето с надежда, а то е мрачно и студено. Ситен снежец ръси ли, ръси паметника на Левски и хората, които оставят по едно цвете пред студения гранит със сълзи на очите. Плачат хората, плаче и небето – за загубата на великия български син и за безсилието на наследниците му.
Поклон и от мене, Дяконе!
Завинаги ще останеш в сърцата и мечтите ни…