We Are The Champions

Наскоро един мой познат беше написал, че футболната среща между Барселона и Челси е накарала света да забрави всичко докато траел мачът. 90 минути гледецът на зрителя е бил прикован към терена, а самият зрител не мислел за нищо друго, освен за фантастичния футболен двубой.
Тия дни интересът на всеки един българин е насочен към волейболната площадка, където нашият национален отбор се състезава за квоти за Олимпийските игри. Досега момчетата на Радо Стойчев са изиграли три мача, взели са 3 победи с по 3:0. Скалпирахме Словения и еврошампионите Сърбия и Испания. Вече сме на полуфинал.
Та тия дни аз, като един голям волейболен запалянко (предпочитам волейбола пред футбола!), също не откъсвам поглед от екрана (ред ангажименти ме възпрепятстват да посетя залата), а начинът по който играем, също ме кара да се абстрахирам от всичко наоколо и да мисля само и единствено за магията наречена волейбол. Такова съвършенство на владеене и разиграване на топката владеят само топотборите в света и ние сме един от точно тия топотбори. Притежаваме оная бързина на мисълта, която е нужна на терена, за да бъдем не само харесвани, но и обичани. А и как да не ги обикнеш, когато са пълна противоположност на разлигавените перекендета от национала по футбол?!
Така на заден план остават и 533-те престъпника, който Ангел Марин помилва без да има указ, и смешната присъда на цар Киро от 3 години и половина, и това, че половината банда от „Наглите” е на свобода, и братя Галеви, които са осъдени, но така и никой не може да ги намери и тикне зад решетките, и скандалът с бонусите (интересно е, че правителството вече прие закон за тях и вече няма да се получават такива „неловки” ситуации като защо „еди кой си е взел 30 000 лева бонус в края на годината”; сега вече да ограбваш българския данъкоплатец вече е законно!).
Вече не мисля и за митрополитите ни, които се оказаха агенти на ДС. Не мисля за тях, защото не вярвам в тях. Не вярвам и на премиера, както не вярвам и в нито един наш депутат. Вече не вярвам и в държавата, въпреки, че обичам родината.
Вярвам само в националния ни отбор по волейбол. С играта си нашите момчета ме карат да забравя, че живеем в Ада и ме карат да се чувствам щастлив. В един момент дори се замислих, че ако всеки ден играят и печелят, може вече и да не съжалявам, че живея в България, а дори напротив – да се гордея с това.