Четвъртата власт

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквато е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват, са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото онзи информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Не случайно в класацията за най-независима медийна журналистика е Европа от няколко години сме все на последно място.
Та, моля ви се!, мигар има свобода на словото у нас? Всички са купени, всички са опорочени. Алчни за пари лешояди, които кълват мършавите монети, подхвърлени им от политици и бизнесмени. Хора без чест, продали душите си на Дявола. И безкрайно отмъстителни. Един от тях, името на когото ми е обидно дори да напиша, нарече своите колеги идиоти и боклуци. Обиди ги от страниците на собствения си уебблог. Там има пълната свобода да отмъщава; това е неговото пространство, неограничено политически. Всеки продажен журналист има такъв отдушник, от където плюе. Плюе там, където е лизал до преди часове. Така се създават интригите, митовете, легендите. Пошлата журналистика руши историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищническият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмуканата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, защото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е вярно или невярно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безскрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.