The Ides of March

Предстоящите президентски избори в САЩ, при които има далеч повече прозрачност (уж), отколкото преди предстоящите такива у нас (там поне кандидатите са ясни, а не както тук – партиите ежедневно увъртат и отлагат да съобщят кой ще е кандидат, а с това и постоянно разочароват в очакванията електората си), са един чудесен повод да представя на вниманието на уважаемия читател един изключително качествен и не знам защо толкова недооценен (едва 7.1 оценка в IMDB) от критиците филм.

The Ides of March на режисьора Джордж Клуни проследява политическата кариера на младия имиджмейкър Стивън, който се сблъсква с неподозирани задкулисни игри и заговори в хода на президентската кампания.

Според римския календар мартенските иди са денят в средата на месеците март, май, юли и октомври.
На 15 март 44 пр.н.е. заговорници убиват римския диктатор Гай Юлий Цезар, макар няколко дни преди това (според древногръцкия историк и среден платонист Плутарх) авгур Тит Вестриций Спурина да предупреждава Цезар с думите „Пази се от Мартенските иди!” („Cave Idus Martias“).

Днес този израз е синоним на предстоящо нещастие, а как ще се развият президентските избори и в САЩ, и у нас – предстои да разберем.
Дотогава може да се насладите на филма, приятно гледане.

Тълпата

Зимата го написах – това е битка срещу комунизма. Но тази битка, за мое огромно съжаление, няма да се увенчае с успех. Ние сме държава от Втория свят; ние сме държава от Източна Европа. Нашата орис е да страдаме от недостиг на кислород, стъпкани от червения комунистически ботуш. Всъщност по-правилно е така: ние сме единствената държава от този бивш блок, която трябва да живее с тази злочеста съдба.
Сигурен съм, че повече от половината протестиращи днес не са яли банани само на Нова година. Сигурен съм. Както съм и сигурен, че техните бащи са чакали по 10-на години за да им дадат лека кола Москвич. Те не помнят онова време и затова протестите им днес са жаловити; отнасят се миролюбиво и любезно със заразното зло. Учтиви съм към палачите, вместо да им приложат единственото справедливо нещо – nemesis. Но те не са го живели този комунизъм и не го помнят.
Тези дни препрочетох отново „Овчарчето Калитко”. Книгата беше задължителна литература през лятната ваканция за учениците. Не съм сигурен, че днес има задължителна литература, както не съм сигурен, че някой изобщо чете. Но тогава се четеше. Книгата е очарователно приключение. Толкова много ми харесваше, че винаги мечтаех да бъда като Калитко – безстрашен и крайно борбен. И да бия немците, да ги бия, бия… Но пораснах и отново препрочетох книгата. Сега вече, от позицията на зрял и интересуващ се от политика човек, осъзнавам колко подла пропаганда е цялата история. По какъв безскрупулен начин се  е насърчавал детския ум да мрази онези, които са били против червената партия…
Но мисълта ми беше за пропагандата. Днес е както и преди – само обещания и лъжи. Обидно е, че все още има хора, които се хващат на тази въдица, останала дори без стръв на кукичката. Тези хора са огромна част от обществото, което остана измамено от двама лидери на политически партии – Волен Сидеров и Лютви Местан. Единият начело на националистическа организация, а другият – на етническа. Два различни образа, имащи една цел – да привлекат електората на тяхна страна. И те, подобно на останалите, искат власт и пари. Те обаче имат предимство пред другите – владеят много добре реториката, красноречието. Умеят да убеждават, а как по-лесно да убедиш някого, отколкото когато използваш думи като национализъм и етнос? Тези двамата са следствие на причината, чието име е комунизъм. Той им даде картбланш и те го използват по особено коварен начин.
Споменах излъганите. Днес те скандират против комунизма и пребоядисаните лидери на партии, но никога не биха признали, че на последните избори много от съставящите тълпата са гласували най-вече за Сидеров. В желанието си да прикрие постъпката си, тълпата иска да свали от пиедестала цялото правителство, като не съзнава, че действа хаотично.  Тълпата прилича по-скоро на инцидентно множество, отколкото на истинска тълпа – няма ясна идея какво трябва да се случи по-нататък, както няма и лидер, около който да се съсредоточи тази голяма група от хора.
Нека да сме погледнем напред: тълпата сваля правителството. Насрочват се нови избори. Те ще са през септември по всяка вероятност, а от тях ще се възползват онези, които същата тази тълпа свали през февруари – ГЕРБ. А когато това се случи, а няма причина да не се случи, има огромна вероятност да повторим съдбата на протестиращите съседи в Турция – там онези, които не са с властта, биват дамгосани като дисиденти.
Мой познат, член на политическа партия зимата ми каза, че от главната щаб квартира са им казали, че най-важното нещо е ГЕРБ да паднат от власт. Днес същият този човек ми каза, че вече нареждането е друго – да правят всичко възможно БСП да паднат от власт. И докато все още има хора, които вярват, че ГЕРБ е по-добрата мафия от БСП (или обратното), онези горе ще продължат със задкулисните игри. Това ще доведе до ново недоволство сред тълпата. Отново ще има протести и пак – избори.
Но тогава вече, когато това се случи – България ще банкрутира официално. Ето това е онова нещо, което тълпата не проумява – тя няма идеи за по нататъшни действия. В желанието си да съди, тя не умее да критикува. Няма опит – житейски и политически. Не проумява, че нови избори днес само ще влошат състоянието на прогнилата ни държава. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. Определено става трудно да се определи кое действие е правилно и кое не е. Ето ви един от многото парадокси: тълпата иска промени на избирателния кодекс, но в същото време иска и оставката на правителството. Е, тогава кой да измъдри и гласува този нов закон?! Ето ви друг парадокс: тълпата иска нови избори, но в същото време не иска да гласува, защото няма за кого. Добре, тогава за какво са новите избори? За какво? Не е ли по-добре да почакаме до пролетта и тогава, заедно с европейските избори, да направим и ние нашите. А дотогава да се работи усърдно за оформянето на една нова и истинска десница, която да изберем? Не е ли по-добре за всички? По-добре е, разбира се, но…
Силата, с която се сдобива тълпата опиянява. Вземе ли връх тя, стига се до безредие. Най-логичното е тя да мисли, че ще свали всяка следваща власт – и с право! – тя владее ситуацията. Но докато трупа сила, губи мисълта. Кажете ми честно: наистина ли вярвате, че на следващите избори управлението на България ще поеме бай Григор от Полски Тръмбеш, примерно, който пред камерите на телевизиите е заявил, че ще бъде честен и ще работи за България?!
Тълпата би трябвала да остави това безспорно безсрамно правителство да направи първите стъпки.  После винаги може го свали отново. И, естествено, трябва да го свали, но пак повтарям – после! Колелото на Държавата трябва да направи поне един оборот, за да може да се движи по инерция, когато се наложи (а ще се наложи съвсем скоро!). Позволим ли си да сложим спирачка на Държавата преди да е тръгнала, обричаме я на гибел.
Тълпата, иначе толкова мирна и симпатична, трябва да излезе с ясно становище и цел. В противен случай ще продължи да се върти в този омагьосан червен кръг. Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите.
Живеем в 21 век и имаме точно два пътя – или да се примирим, или да не го направим.
Поуките са за всички.

Моята политическа платформа

В момента България се намира в безпрецедентна политическа криза. Повече от 20 поредни дни българският изтерзан народ е  по улиците и не спира да иска своето – работа, справедливо заплащане и честна съдебна система. Вече нямаме правителство, а на практика нямаме и парламент. Обществото е гневно до крайност, до изстъпление. Хаосът и чувството за безизходица започват да се засилват с всеки изминал ден. Правителство в оставка прехвърля вината за безработицата и провалените реформи на предното правителство, то от своя страна я прехвърля към по-предното и така по веригата назад. Политиците се обвиняват един друг, народът обвинява политиците. Европа, цъкайки с език, най-вероятно се пита какво правим в ЕС, а светът, като цяло, се присмива на цирка, в който участваме. Самият премиер в оставка се покриваше в болница на два пъти в рамките на 4 дни. Вдигал бил кръвното. Така или иначе никой не му повярва, както никой не го съжали, защото всеки втори човек над 55 годишна възраст е с високо кръвно в тази скапана държава, но продължава да продава пролетарския си труд за жълти стотинки, с които да плаща свръхвисоки сметки за ток, вода, телефон, гориво, лекарства и хляб със съмнително качество.
Днес сме на прага на гражданска война за четвърти път след 1989 година, а България е заприличала на труп, около който са накацали лешояди. Те се борят със клюни и нокти за последните нищожни парченца меса по скелета на родината ни. За няколко месеца трябва да се създаде служебно правителство, а това е последен шанс за разпарчетосване на държавата. Всеки ден се споменават имена на хора, кои от кои по-черни и съмнителни. Те се спрягат за евентуални бъдещи министри. Днес, на въпрос дали би станал министър на спорта, адвокатът Тодор Батков отказа, но се самопредложи за поста министър без портфейл. Нямаше как да не се сетя за Азис, който преди време се предложи за министър на културата. Замислих се докъде могат да стигнат някои хора в алчността и безсрамието си. Отговорих си – до неподозиран морален провал. И установих, че много сме я закъсали. Толкова много, че съм в състояние и аз да се самопредложа за министър – да речем – на пропагандата. Преди това задължително ще поискам академична титла! Брендо, примерно, може да стане външен министър, Кирил Йорданов – на регионалното развитие, Боби Михайлов и Данчо Лазаров – на спорта и т.н., и т.н. Министър председател обаче задължително трябва да стане Николай Гигов, а президент – Златко Баретата.
В цялата комичност на ситуацията има и нещо много тъжно – липсват ни истински политици. Като казвам истински, имам предвид честни. Че и следващите държавници ще бъдат като предните, за всеки е ясно. Знаем, че много ще обещават, но почти нищо няма да изпълняват; много ще се хвалят, а същевременно няма да има за какво; много ще присвояват и ще обвиняват предишните за провала си, когато обществото им подири сметка.
Някак си сме се примирили със съдбата да ни управляват политици, които не разбират от политика. Сякаш Парламента е един ПУЦ…
Иначе грамотни, съвестни и честни държавници могат да се намерят, убеден съм. Само трябва да се огледаме за тях в университетите или пред таблата за работа в Бюрото по труда. Там по принцип са обикновените хора. И честните.

Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важала общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.

vox_populi_vox_dei
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!

Властта и Църквата

Когато миналата година Комисията по досиетата публикува списък, от който стана ясно, че 11 от 15 митрополити от Светия Синод на Българската православна църква са били сътрудници на бившата Държавна сигурност, обществото не се учуди. Това, разбира се, не означаваше, че могат да простят на всички, които са работили като агенти за Шести отдел на ДС, който е отговарял за “борба с политическата диверсия”.
Хората някак си свикнаха с тези доносници. Спряха да обръщат внимание, че журналисти, режисьори и политици са били агенти. Но, когато сложиш расо върху пагона – тогава става страшно! На политик не се вярва, на митрополит – трябва. Или поне трябваше.
Днес Църквата отдавна не представлява това, което трябва да бъде. Излезе, че духовните служители са по-грешни от самите миряни. Онези, които ни учат да сме смирени, да се покайваме за греховете си, да не се стремим към  богатство, да не сме алчни и прочее, са точна противоположност на това. Нещо повече – те са и предатели! Видяхме българските духовници в какъв разкош живеят, видяхме някои от тях да карат такива коли, каквито повечето българи никога няма да могат да си позволят. Един от тях дори имаше безсрамието да ръси за здраве от свръхскъпия си автомобил. Домързя го да слезе и да повърви сред хората пеш, когато неговият учител цял живот е вървял бос, с раздрани и окървавени крака…
Сега тези безбожници избират патриарх на България. От трима, които останаха, двама са агентурници. Единият, който преди години имаше безсрамието да се опълчи срещу сами Синод, днес има желанието да го оглави. Другият пък е изпечен шпионин. Последният – обикновен митрополит, вероятно честен. Той, естествено, има най-малки шансове за успех и то не защото не го заслужава, а точно, защото е честен.
Навремето комунистите отричали Църквата, защото не са могли да приемат, че народа може да се кланя и на друг, освен на вожда на партията. С годините обаче неприязънта към нея е стихнала, защото през цялото съществуване на България онова, което истински е крепяло българите е точно Църквата. Днес хората са много обезверени – нито вярват на духовници, нито на политици. Убеден съм, че не ги интересува кой ще бъде следващият български патриарх. Повече се интересуват от сметките си за ток. Затова 7-ми ден са на протести против високите цени. Обаче пак не вярват в успеха, защото новоназначения шеф на ДКЕВР се оказа закононарушител, който бе оправдан от самия министър на енергетиката. И народът разбра – когато Властта толерира престъпността, достигнали сме дъното. И реши – да се бори докрай! А когато същата тази Власт посече главите им, за онези, които оцелеят, ще остане само едно единствено нещо – да потърсят спасение в Църквата.
Тук обаче изниква един тревожен въпрос – може ли да опрости греховете им и да ги спаси онзи, който сам е предавал своите, и има ли право да се нарича такъв човек божи наместник?!

Как да заменим деспота с тиранин

Утрешното правителство се познава по днешните смени на министр
Мартин Димитров

Уважаеми читателю,
Идват избори и няма как да ги сбъркаш – лъжат (по много), крадат (повече от всякога), не харесват думата „виновен”, обичат да изнудват или заплашват журналистите (които са длъжни да им осигурят перфектен обществен профил), обещават, но никога не си спазват обещанията си, и носят прекалено скъпи костюми, които никога не с в крак с модата или мястото на което са.
Те са паразитите на днешното. Като едни чернодробни метили са намерили гостоприемник, от където смучат ли, смучат; пиявици, които никога не се насищат с човешка кръв и пият ли, пият.
Те обаче са безсмъртни и недосегаеми. За тях не важат закони и няма съдебна система на този свят, която да ги осъди за престъпленията им. Те са нагли, лицемерни и по един особен начин – безсрамни. Наричат се български политици. На власт са от 1945-та година, та до ден днешен. По призвание са били и социалисти, и демократи, но по същество и вътрешна убеденост са капиталисти и мафиоти. Вече 68 години упражняват бавен, мъчителен и целенасочен геноцид над българските граждани. С тях може да говориш само, ако имаш куфарче с пари. В тях е хлябът, в тях е и ножът – те колят и те бесят. Български политици. Бият тайно, крадат явно, но продължават да властват, като си сменят управленските постове през 4 години – колкото за пред хората. Ще застанат зад партиите си наесен, а ти, уважаеми читателю, ще трябва да избереш за кого от тях искаш да гласуваш.
Преди повече от половин година споделих опасенията си, че ГЕРБ може да помисли за коалиция на предстоящите избори със социалистите (доколкото те са такива). Днес опасенията ми се потвърждават: днешните управляващи, колкото и да ни убеждават, че упражняват демокрация у нас, толкова не го и доказват. Последен пример е назначаването за министър на образованието председателят на инициативния комитет на БСП, защитаващ „Белене”.
Има ли основание за притеснения?
Ако действително наесен политическата сцена в България ще се управлява от коалиция между ГЕРБ И БСП, то това отваря много широка врата пред тях – тази, която сочи пътя към тоталитаризма. Досега действащото правителство успя да централизира трите власти – съдебна, изпълнителна и законодателна в едно цяло. Наложи култ към личността на министър председателя. Негови съпартийци го обявиха за апостол и строител на нова, съвременна България; вписаха го дори в учебниците по история и то приживе!  Не на последно място имаме и цензура на медиите – според проучванията, България е на водещо място по упражняване на натиск върху медиите. Нападението над лидера на ДПС Ахмед Доган и опита за покушение над Златко Баретата пред вратите на Съдебната Палата пък дойде много удобно за властта да се прокара нов закон за защита, и вече гардовете от НСО ще могат да бият малолетни деца и бременни жени при опити за масови безредици. Остава една малка крачка до финала – обединението на ГЕРБ с БСП.
Коалиция между „сините” гербери и червените „социалисти” ще постигне един монопол над останалите партии (били те опозиционни, били те алтернатива на политическо управление), който ще доведе до еднопартийна политическа система. Тя е присъща на тоталитарната форма на управление, при която моралните ценности се потъпкват, а самата политика се изражда в демагогия.
Бихме ли допуснали  в такъв случай ново ликвидиране на политическия, военния и интелектуалния елит на България? Бихме ли допуснали нови Ловеч, Скравена и Белене? Къде е свободата на словото, граждани на Европа ли сме и в кой век живеем, са въпроси, които всеки гражданин на държавата трябва си задава всеки божи ден.

Когато някой живее четвърт век в тъмно и мрачно подземие, и газовата лампа ще му се стори слънце. А когато някой почти двадесет и пет години е бил гражданин на така наречения Съветски съюз, тогава и най-мизерното жилище ще му се струва палат, парчето сух хляб – божествено ястие, още повече, че всекидневно се втълпява в главата му, че в другите, неболшевишки страни, хората въобще нямат какво да ядат. Москва бе превърната в един затворен свят. Догматични партийни доктринери, ловки евреи и алчни държавни капиталисти обсебиха и завладяха посредством безподобно лукав заговор намиращите се в Съветския съюз народи. Онези, които още си спомняха времето преди болшевизма, бяха избити. Хората в Съветския съюз не виждаха и не познаваха други страни и затова не беше кой знае колко трудно да се излъжат, че животът им е бил рай, когато той беше ад. Това е най-голямата и най-рафинираната измама, извършена спрямо някой народ, която историята познава.

Думите са на най-големия пропагандатор в историята на човечеството – геният на убеждаващата комуникация доктор Паул Йозеф Гьобелс.
Днес едва ли има човек в България, който желае съдбата на хората от бившата СССР. Едва ли има човек, който да желае отново арести на политическа основа или пък за антидейност против Държавата. Едва ли има човек, който да предпочете трудовите лагери пред свободата.  Също така не искаме, когато протестираме, гардове да бият децата ни и бременните ни жени, не искаме политици да ни ритат публично в главите, а разни прокурорчета да ги оправдават в действията им, не искаме държавни ръководители с тъмно минало и прочее.
Днес ние искаме демокрацията повече от всякога. Надявам се да я искаме. Искаме политици, като Найджъл Фараж, да не се изказват така остро за нас, както искаме деца, като Ралица Бехар, да не коментират страна, в която малко са живели и никога не са гладували. Трябва да нямаме повече дати, като 9 септември 1944 и 1 февруари 1945 година.
Трябва ни демокрация, свобода и вино – всичко от истинско, по-истинско!

Дай си ми куклите, те си ти камиончето

От известно време в прокаженото медийно пространство циркулира една много “наболяла” тема, а именно прословутият скандал между Дянков и Първанов.

Е, позволете ми да повърна !

Аз съм човек, който обича да гледа новини. По бТВ, по НоваТВ, по БНТ, абе навсякъде. Интересно ми е просто. Може да ме наречете мазохист, но такъв съм си. От една седмица обаче, за пореден път новините в нашата мила татковина започват да ме дразнят. ПИСНА ми да слушам за детинският “скандал” между Дянков и Президента !

Ужким са големи и зрели мъже. Ужким имат някакво достойнство. Ужким са уважавани политици. Уя ми Янко !

Как може да се карат като абсолютни тийнейджъри ? “Абе ти защо си казал на Спаска, че съм се целувал с Генка ?”.  Подобен “скандал” е подобаващ за малоумни фолк певици, разигран в някое глупаво списание от ранга на “Хай Клуб” или “Story”. Сякаш гледам как Ивана казала на Камелия, че е виско платена курва, само че ролята на Ивана е играе от Дянков, а на Камелия – от Първанов. И целия тоя сеир се разиграва не в малоумното списание, а по националната ни телевизия ! Е, айде моля ви се !

Отгоре на всичко, остави че ни губят времето с простотията си, а и губят и парите на дънакоплатците, за да си разиграват смешният спектакъл. Ще си уреждат официална среща, моля ви се. И ще има и стенограма. Нали се сещате колко хиляди левове от моя и от вашият джоб са отишли на кино, само за да може Първанов да пита Дянков: “Абе баце, ти що говориш по мой адрес така ?”.

Не можа ли да му звъннеш по телефона, бе ? И той ти е безплатен, нали е служебен !

Да не забравяме, че сега пък Дянков бил толкова обиден, че Първанов се бил обидил, че прокарва идеята за импийчмънт. Е, не ! Толкова сте жалки и тъпи, че ми иде да си бръкна в окото, само за да може болката да ме отдалечи от мисълта за вас. Така сме цъфнали и вързали в България всичките, че точно от това имаме нужда в момента. От импийчмънт.

Браво. Евала. Малоумници !

Моят апел към Първанов би бил: Ако няма какво да криеш, няма какво да доказваш. Не скачай като ободена мома.

Към Дянков пък би бил: Аман от сочене с пръст в тая държава. Ако имаш доказателства, занеси ги в НСБОП, не плямпай като фолк певица в шоуто на Иван и Андрей.

Благодаря за вниманието !