Един по-различен 3-ти март

Честит национален празник, уважаеми читателю!
Днес е паметна дата – 3 март. Отбелязваме 136 години от Освобождението на България от почти 5 вековно османско владичество (разбирай робство, макар нечестиво да ни натрапват, че всъщност било присъствие).
zname
И аз, както всеки българин, станах сутринта с едно по-особено чувство – чувство на доволство, че съм жив, свободен. Времето, макар прогнозите да бяха за студен дъжд, е слънчево. Мой дълг е, мисля си, и аз да поднеса своите почитания в памет на загиналите за свободата на България – пред паметника на Незнайния войн трябва да се поднесе венец, да се вдигне високо трибагреника. Нарамил съм фотоапарат, а моята любима е взела камера. Носим със себе си и статив. Ще снимам от триногата, мисля си, за да станат по-хубави снимки. Всъщност, какво ли съм си мислел?!
Още около Народното събрание ме посреща колона от полицаи и жандармеристи. Металните заграждения са махнати, но огражденията са от живи тела! Тръгваме към паметника на Незнайния войн. От тук не може, вика ми един полицай. От къде да мина, питам? Заобиколи храма, отвръща. Заобикалям, тичайки. Моята любима остава някъде назад с тълпата, аз вървя бързо напред за да направя хубави снимки. Стигам следващите заграждения – този път са от тела и метал. Господине, казва ми друг полицай, не може от тук, от тук минават колите, заобиколете през „Московска”. Гледам колите: автомобили на депутати, министри, посланици – колкото хора, толкова коли… Заобикалям през „Московска”, като се сливам с друга колона граждани, дошли и те като мен да изкажат почит към освободителите ни. Един възрастен мъж до мен пита всеки един полицай кого пазят, защо са тук, а не идат да хващат престъпниците? Запитаните мълчат. Недоволство се пробужда и у други граждани. Викам на дядото, че те не са виновни, че са тук по заповед. А той, горкият, ме погледна и ми рече: „Виновни са, момче, че ги търпят!”.
detector
Стигаме до пропускателен пункт с детекторни рамки за метал. Тия шегуват ли се, мисля си, а около мен се чува все по-силно недоволството на гражданите – защо не ни пускат да минем напред, днес е национален празник, що за безобразие?!
Пред детекторите има дълга опашка. Вадиш от джобовете си цигари, дъвки, портмоне, телефон, ключове. Отваряш раницата си, за да видят какво има вътре. После прибираш всичко обратно. Бавиш се, защото се дали не си забравил нещо. Зад теб подвикват да минаваш напред. Аз искам да мина напред, но не мога – пред мен има нова ограда от полицаи. Чудя се къде да се позиционирам за да снимам. Много съм далеч, много сме далеч! Ще ми трябва не фотоапарат, а фотопушка! Намирам едно място най-сетне, но накъдето и да насоча обектива, в кадър попадат само полицаи. Една жена зад мен също се опитва да снима. Елате до мен, викам, и правя място. А тя ми отвръща: „Какъв е смисълът? Всичко, което мога да заснема, са само лица на полицаи”. Права е, казвам си наум. Намирам любимата ми и си тръгваме крайно разочаровани, както и всеки останал гражданин.
police
По пътя за вкъщи не говоря, сърдит съм. Мисля си обаче, кому беше нужно всичко това? Защо беше нужно да ни прекарват през детектори за метал, защо трябваше да ни преграждат пътя, видимостта? Защо не ни позволиха и ние да изкажем своята почит към онези, които потопиха тези земи в кръв та да сме свободни ние.
Чужди ли сме? Зли ли сме? Какви сме? За кого сме заплаха? И с какво?
Мисля си и дали сме наистина свободни.
Веднага се сещам за думите на Кандов от романа „Под игото” на Вазов:
„  – Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба – продължаваше Кандов наченатият разговор, – защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е свобода?
Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите: понеже не щете шейх-юл-исляма, прегръщате друг, който носи името екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти.”
И пак се питам: свободни ли сме????

А вий… вий сте идиоти!

В интересно време живеем – спор да няма. Докато едни почитат паметта на Христо Ботев, други протестират срещу правителството. Трети пък се надпреварват в социалните мрежи кой повече харесвания ще събере на публикувани снимки с лика на революционера. Четвърти си честитят – честит празник, пишат, без да съзнават, че днес – 2 юни, свеждаме глава в знак на преклонение към Христо Ботев.
Тези третите и четвъртите са олицетворение на голяма част от днешната греховна младеж – онази мързелива, неука и олюляваща се от опиати младеж, която нито знае кой е Христо Ботев, нито пък прави разлика между празник и преклонение. Те не четат уроците си, не отварят учебниците си, а книгата за тях е табу. Изучават обаче същността на социалните мрежи и приложенията на мобилните си телефони. Знаят повече думи на английски, отколкото на български и по-често пишат на латиница, отколкото на кирилица.
Мой познат днес ги посъветва: „Вместо да споделяте снимки на Ботев, да бяхте го прочели…”. И де да бяха! Щяха да знаят каква историческа, героична личност е Ботев. Щяха да знаят за епохалното му дело. Щяха да знаят, че той е една от най-именитите фигури на българската революционна дейност, литература и публицистика. Поет и бунтовник, ревностен пазител на националните идеи, Ботев оставя трайна следа в освободителното движение на България. Сам загърбил науката и отдал се на една по-възвишена цел – родното благо – той не умира! И ако тогавашните му думи “Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.” са звучали като лично извинение, то сега звучат като укор и санкция към днешното политическо управление. Няма ги вече ония родолюбци от старото време, няма ги четниците, няма ги революционерите и най-вече – няма ги хората. Според Ботев: “Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата”. Днес такива хора сега са повече от нужни на България, защото както тогава, така и сега, единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос е революцията. В политическия смисъл на думата. Ботев е добър пример как не самата идеология е толкова важна, колкото конкретните действия срещу властта и системата.
Да бяха го прочели, само да бяха… Нямаше да срамуват толкова днес. Защото, в края на краищата, всичко опира до доброто възпитание.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

4estit 24 mai, bratq bylgari!

4estit praznik na slavqnskata pismenost i na bylgarskata prosveta i kultira, bratq bylgari!!!
Dnes e golqm den – po4itame deloto na velikite bratq Sv. Kiril i Metodii. Te sa izmislili azbukata, na koqto pi6em dnes!

АБВ

Да си призная – мислех да продължа да пиша на латиница (т. нар. “шльокавица” или “маймуница”), пренебрегвайки кирилицата. Какво като днес почитаме писмеността, просветата и културата? Какво като това е празник на духовното извисяване; на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на културата? Какво като глаголицата, създадена от двамата братя, е дело високохуманно и служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовното израстване? Мигар днес ценим това феноменално постижение?
От ден на ден потъпкваме и скверним българската писменост. Не си служим с нея (въпреки удобството за четене и разбиране), а предпочитаме латиницата (въпреки неудобството за четене и разбиране). Вмъкваме или заменяме цели думи и изрази с чужди. Демократизацията на езика наложи употребата на цяла гама от други езици в изречението, но никой и до днес не може да обясни на какво се дължи този факт – на обикновена хвалба, че поназнайваш чужди думи, или просто, защото е наложен социален модел, който се приема за „модерен”.
Отвикването да се борави писмено със кирилица в интернет, а често дори и неумението, създава трудности за четящия, като посрамва пишещия. Употребата на латински букви далеч не е онзи удобен начин на изразяване. Да не говорим, че дори е един родоотстъпнически, антибългарски модел, омаловажаващ великия труд на светите братя Кирил и Методий. Срещал съм честитки за днешния празник на латиница.  Дори съм получавал отговори на мои запитвания от журналисти и институции написани по такъв начин. Защо все още има хора на отговорни и ръководни постове, които използват този начин на писане – трудно ми е да отговоря с точност. Знам само, че то е нещо, като да се отречеш от своето, родното; да загубиш националната си идентичност.
Споменах журналистите – днес също се чества и денят на българската журналистика. Не е сега моментът да спорим дали съществува истинска журналистика у нас и доколко самите журналисти са такива, но трябва да се спомене за повсеместната неграмотност при повечето от тях. И ако приемем, че днес светът се развива с шеметна скорост, а печатните медии отстъпват място на онлайн медиите, то това действително изисква адекватни реакции и бързина на мисълта. Но, съгласете се с мен, няма как да приемем такова нещо за извинение, че не познаваш елементарните граматически правила в българския език. Често засичам статии (и то на утвърдени родни журналистически пера), изобилстващи от правописни и пунктуационни грешки. Според въпрос е на кого е вината – на неграмотността на журналиста или на мързела на редактора му. Ясно е само едно: тези грешки петнят името и на пишещия, и на медията, за която работи.
Умственото занемаряване (да не употребя силна дума като „затъпяване”) на някои достигна такива висоти, че те дори „измислиха” нови думи, непознати на българските езиковеди. Появиха се глаголи като „входирам” или „накокържвам”. Те са рожби на наши депутати. Къде смешно, къде жалко, но така способстваха за оформянето на т. нар. депутатски речник, който от своя страна изобилства от диалекти.
Неумението да повечето родни управници да се съобразяват със сферата на общуването и да се отклоняват от езиковокнижовните норми е показателно за нивото на езиковата грамотност. Да не говорим, че езикът в българските законопроекти също страда от много проблеми: пунктуационни грешки, неправилна употреба на главни букви, слято, полуслято и разделно писане.
В този ред на мисли, ние трябва да имаме сериозни притеснения за развитието на просветата и културата у нас. Ден след ден онези, които четат книги стават все по-малко и по-малко. Нека не допускаме това да се случи и с пишещите. Дето се казва: изгубихме четмото, да не губим и писмото…
Честит празник още веднъж на славянската писменост и култура, а също и на българската журналистика!

Честит рожден ден, “Клуб Тъпак”

klubtupak

Честит ни втори четвърти рожден ден!
Най-ревностните ни читатели знаят, че с Тодоров стартирахме проекта „Клуб Тъпак” някъде в началото на 2004-та. Точната дата няма как да знаем, защото старите текстове останаха някъде в историята. Така им било писано…
Но пък помним новото начало – 21 април 2009 година. Оттогава досега сме написали толкова много текстове под формата на градивна критика, та чак понякога сме се чудели откъде у нас този тънък усет, усещане и изказ. Можехме да напишем и повече, но миналото лято някакви неприятни словенци или словаци (все ги бъркам!) ни хакнаха. За момент спряхме, но за пореден път продължихме. Защото все пак ни иде отръки да боравим с перото. Явно сме дори. Така де, добри сме и искаме да го знаят още повече хора.
Какво друго? Повечето неща ги казах на миналия ни рожден ден – кои сме, какви сме и защо го правим. Сега остава да си пожелаем здраве и повече материал за писане, който май няма да липсва, имайки предвид цирка, в който участват т. нар. български „политици”, и в който перманентно ни забъркват и нас – гражданите.
Общо взето това е. Наздраве на вас и щастливо детство на най-малкия ни фен Калоян – детето на Тодоров и Десислава 🙂

Happy St. Patrick’s Day

Свети Патрик, според някои – мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.
Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде и избягал в Галия. Нещо тогава в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ. Между другото, сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да се разправяш с никакви институции, както е сега.
Празникът на Свети Патрик днес се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинени съдове. Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.

The Ghost Writer

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.


През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър “Сянката”, музика, сценография и най-добра мъжка роля.
„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен. Турция падна преди 135 години, но комунизмът все още не е…
Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно.
Честит празник!

Легенда за мартеницата

babamarta5

Една легенда разказва, че когато Баян и Хуба получили вест от брат си Аспарух, че е намерил свобода за народа си, те тръгнали да преминат от десния бряг на река Дунав. Тъй като не могли да намерят брод за да минат, Хуба вързала нишка бял конец за крака на един сокол, подала края на нишката на брат си и рекла:
Брат’ Баяне, там е бродът. Води ни!
В същият момент просъскала хазарска стрела и улучила Баян. Докато конецът се размотавал, кръвта на Баян го обагрила.
На десния бряг, когато соколът кацнал при Аспарух с аления конец, той рекъл високо:
Братя, моят баща Кубрат ни остави една заръка: да не се делим и разделяме – и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв! С братска кръв.
След което вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред воините си. На всеки един връзвал парченце от бяло-алената нишка.

Така се е родил един от най-хубавите български празници – празникът за мартеницата.
За това ние българите на първия ден от пролетния месец Март, се закичваме с бяло-ален конец.
Та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.
Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи.
Да сме българи.

                                 (по книгата „Легенда за мартеницата”, Васил Станилов)