Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Останалите

Един бърз виц, наместо преамбюл: „Когато по National Geographic пророкували, че Слънцето ще угасне след около 4-5 милиарда години, българите се затюхкали: „Брей, да му се не види, тъкмо ще сме излезли от кризата и ето ти нов проблем!” Шегата е толкова смешна, колкото и притеснителна. И съвсем естествено, цели да обрисува със сатирични краски бездействието на Държавата.

Наскоро проведено проучване показа, че над 400 000 българи на възраст между 15 и 55 години имат намерение да напуснат страната ни. Това са 17% от населението ни. Желанието им е продиктувано от високата безработицата, лошите икономически условия, ниското заплащане или некачественото образование.  Към момента безработицата достигна 13.8%, а с нищо не показва, че процентите ще спаднат – напротив, дори ще растат нагоре. Статистиката, знам, е коварна, но тя прави живота подреден. Нужно е да знаем тези цифри, за да направим някои изводи.

От години България е изправена пред три социални предизвикателства: масова бедност, масова безработица и трайни неравенства. Лошото е, че хората вече загубиха надежда, че нещата могат да се оправят и не вярват в така нареченото „светло бъдеще”, което се оказва мираж. Светлина в тунела не се вижда при финансовата и икономическа нестабилност на страната ни. Освен тях, гражданите всекидневно се срещат с куп други проблеми на държавата – скъпо здравеопазване с лоша здравна реформа, некачествено образование, прогнила съдебна система, корупция, мафия, организирана престъпност, олигархия. И докато едни забогатяват по нечестен начин и няма сила, която да е в състояние да ги спре, обикновения данъкоплатец обеднява все повече и повече. Естествено – той няма зад гърба си кой да лобира за интересите му, няма синя лампа, няма партийно минало.
Днес не би учудило никого, ако кажем, че в страната ни се маркира една територия, която очерта границите на държава в държавата – София. Примамени от по-високото заплащане и по-голямата възможност за намиране на работа, хората от провинцията масово напускат родните си места за да търсят реализация в столицата. В същото това време Държавата бездейства. И то бездейства по един престъпен, антибългарски начин. Последните няколко години на политическа нестабилност не само сриват имиджа на страната ни, но и спомогнаха за това да ни сравняват с държави от Третия свят. Смяната на политическото управление показа, че не води до нищо добро, дори напротив – затъваме все повече и повече, защото смяната на политическото управление е един кръговрат – сменяме днешните тирани с предните деспоти. Грешката е в самите управляващи, които поели кормилото на властта, не искат да работят за развитието на България, а веднага започват да намират кусури на предното правителство и да вадят мръсните им ризи. Започва една трескава надпревара на мерене на престъпления – кое правителство е окрало по-малко пари; кое правителство е замесено в по-малко корупционни скандали; кое правителство е назначило на ръководни длъжности по-малко хора с тъмно минало. И докато властимащите участват в това безумно състезание на парадоксите, държавата ни гние. Точно това бездействие и нехайство от страна на управляващите кара хората да напускат страната ни и да си търсят късмета в други държави, като отричат патриотичното схващане, че камъкът си тежи на мястото. И донякъде са прави – камъкът тежи там, където го поставиш.

Единственият начин обстановката в страната да се стабилизира, е политици и всички ние да спрем да мислим за собствената си изгода, да спазваме законите, да станем по честни и отговорни за бъдещето на страната, за да бъде тя по-благоприятна за живот, ако не за нас, то поне за поколенията след нас. С тази не лека задача днес са се заели протестиращите. Спор да няма, но днешните вълнения с нищо не приличат на предните от 1990, 1997 и зимата на 2013 година. Онези протести бяха протести на глад и физическа немощ. Тези днес са морални – чисто човешки дълг и задължение да защитиш родината си от чужденците, които ни купуват и родните, които ни продават. Това не е борба за кора хляб или парче соев салам, това е борба за България.
Има разлика.

Тълпата

Зимата го написах – това е битка срещу комунизма. Но тази битка, за мое огромно съжаление, няма да се увенчае с успех. Ние сме държава от Втория свят; ние сме държава от Източна Европа. Нашата орис е да страдаме от недостиг на кислород, стъпкани от червения комунистически ботуш. Всъщност по-правилно е така: ние сме единствената държава от този бивш блок, която трябва да живее с тази злочеста съдба.
Сигурен съм, че повече от половината протестиращи днес не са яли банани само на Нова година. Сигурен съм. Както съм и сигурен, че техните бащи са чакали по 10-на години за да им дадат лека кола Москвич. Те не помнят онова време и затова протестите им днес са жаловити; отнасят се миролюбиво и любезно със заразното зло. Учтиви съм към палачите, вместо да им приложат единственото справедливо нещо – nemesis. Но те не са го живели този комунизъм и не го помнят.
Тези дни препрочетох отново „Овчарчето Калитко”. Книгата беше задължителна литература през лятната ваканция за учениците. Не съм сигурен, че днес има задължителна литература, както не съм сигурен, че някой изобщо чете. Но тогава се четеше. Книгата е очарователно приключение. Толкова много ми харесваше, че винаги мечтаех да бъда като Калитко – безстрашен и крайно борбен. И да бия немците, да ги бия, бия… Но пораснах и отново препрочетох книгата. Сега вече, от позицията на зрял и интересуващ се от политика човек, осъзнавам колко подла пропаганда е цялата история. По какъв безскрупулен начин се  е насърчавал детския ум да мрази онези, които са били против червената партия…
Но мисълта ми беше за пропагандата. Днес е както и преди – само обещания и лъжи. Обидно е, че все още има хора, които се хващат на тази въдица, останала дори без стръв на кукичката. Тези хора са огромна част от обществото, което остана измамено от двама лидери на политически партии – Волен Сидеров и Лютви Местан. Единият начело на националистическа организация, а другият – на етническа. Два различни образа, имащи една цел – да привлекат електората на тяхна страна. И те, подобно на останалите, искат власт и пари. Те обаче имат предимство пред другите – владеят много добре реториката, красноречието. Умеят да убеждават, а как по-лесно да убедиш някого, отколкото когато използваш думи като национализъм и етнос? Тези двамата са следствие на причината, чието име е комунизъм. Той им даде картбланш и те го използват по особено коварен начин.
Споменах излъганите. Днес те скандират против комунизма и пребоядисаните лидери на партии, но никога не биха признали, че на последните избори много от съставящите тълпата са гласували най-вече за Сидеров. В желанието си да прикрие постъпката си, тълпата иска да свали от пиедестала цялото правителство, като не съзнава, че действа хаотично.  Тълпата прилича по-скоро на инцидентно множество, отколкото на истинска тълпа – няма ясна идея какво трябва да се случи по-нататък, както няма и лидер, около който да се съсредоточи тази голяма група от хора.
Нека да сме погледнем напред: тълпата сваля правителството. Насрочват се нови избори. Те ще са през септември по всяка вероятност, а от тях ще се възползват онези, които същата тази тълпа свали през февруари – ГЕРБ. А когато това се случи, а няма причина да не се случи, има огромна вероятност да повторим съдбата на протестиращите съседи в Турция – там онези, които не са с властта, биват дамгосани като дисиденти.
Мой познат, член на политическа партия зимата ми каза, че от главната щаб квартира са им казали, че най-важното нещо е ГЕРБ да паднат от власт. Днес същият този човек ми каза, че вече нареждането е друго – да правят всичко възможно БСП да паднат от власт. И докато все още има хора, които вярват, че ГЕРБ е по-добрата мафия от БСП (или обратното), онези горе ще продължат със задкулисните игри. Това ще доведе до ново недоволство сред тълпата. Отново ще има протести и пак – избори.
Но тогава вече, когато това се случи – България ще банкрутира официално. Ето това е онова нещо, което тълпата не проумява – тя няма идеи за по нататъшни действия. В желанието си да съди, тя не умее да критикува. Няма опит – житейски и политически. Не проумява, че нови избори днес само ще влошат състоянието на прогнилата ни държава. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. Определено става трудно да се определи кое действие е правилно и кое не е. Ето ви един от многото парадокси: тълпата иска промени на избирателния кодекс, но в същото време иска и оставката на правителството. Е, тогава кой да измъдри и гласува този нов закон?! Ето ви друг парадокс: тълпата иска нови избори, но в същото време не иска да гласува, защото няма за кого. Добре, тогава за какво са новите избори? За какво? Не е ли по-добре да почакаме до пролетта и тогава, заедно с европейските избори, да направим и ние нашите. А дотогава да се работи усърдно за оформянето на една нова и истинска десница, която да изберем? Не е ли по-добре за всички? По-добре е, разбира се, но…
Силата, с която се сдобива тълпата опиянява. Вземе ли връх тя, стига се до безредие. Най-логичното е тя да мисли, че ще свали всяка следваща власт – и с право! – тя владее ситуацията. Но докато трупа сила, губи мисълта. Кажете ми честно: наистина ли вярвате, че на следващите избори управлението на България ще поеме бай Григор от Полски Тръмбеш, примерно, който пред камерите на телевизиите е заявил, че ще бъде честен и ще работи за България?!
Тълпата би трябвала да остави това безспорно безсрамно правителство да направи първите стъпки.  После винаги може го свали отново. И, естествено, трябва да го свали, но пак повтарям – после! Колелото на Държавата трябва да направи поне един оборот, за да може да се движи по инерция, когато се наложи (а ще се наложи съвсем скоро!). Позволим ли си да сложим спирачка на Държавата преди да е тръгнала, обричаме я на гибел.
Тълпата, иначе толкова мирна и симпатична, трябва да излезе с ясно становище и цел. В противен случай ще продължи да се върти в този омагьосан червен кръг. Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите.
Живеем в 21 век и имаме точно два пътя – или да се примирим, или да не го направим.
Поуките са за всички.