Господ беше българин

Днес, на 17-ти ноември преди точно 17 години бях на гости на батко Влади от горния етаж за да гледаме мача между Франция и България. Когато Емо Костадинов забоде победния гол и Петела иЗкрещя „Господ е българин!” не осъЗнавах какво точно значи това. РаЗбирах само по крясъците на всички наоколо, че България ще играе на световно първенство по футбол и че Господ ще е с нас. Така си беше – станахме 4-ти в света. Националният отбор на България беше фактор на футболната сцена; отбор, с който трябваше да се съобраЗяват отбори като Аржентина, Германия, Франция, Уругвай, Дания и прочее световни футболни сили.

Така започнах да се интересувам много от тая игра, която покоряваше окото и ума с огромна сила и привлекателност. Светът не беше същия преЗ 90-те минути на очаквания, надежди, раЗочарования, ключови моменти, неочаквани обрати и раЗвръЗки. Така поне беше тогава, когато играчите играеха с хъс за победа и радваха окото на запалянкото. Имахме Стоичков, Костадинов, Пенев, Велинов, Михайлов, Сираков, Деянов, Андонов, Лечков, Попов. Имахме ги тогава; сега ги нямаме и никога няма да намерим техни заместници. Господ отдавна обърна гръб и на играчи и на националния ни отбор. Господ спря да гледа български футбол и вече не е българин. Може би е испанец или англичанин. Кой знае. Знае се само, че днес думите на Петър Василев би трябвало да звучат по тоЗи начин: „Господ е Гриша Ганчев!” или Боби Михайлов. Или Тодор Батков. Все тая – ние вече не играем „играта” … Останала е само надеждата в душите на футболните запалянцовци, които продължават да стоят 90 минути на стадиона с шал в ръка и чакат Господ пак да стане българин, за да имаме нов 17-ти ноември. Дано!